Свободната миграция и бежанците: възможните решения

Въпросът за свободната миграция е може би най-спорният от гледна точка на теориите за социално-икономическото устройство на обществото, защитаващи индивидуалната свобода.

Разделението вътре в либерално-либертарианските редици е толкова рязко и силно, че практически позициите са диаметрално противоположни.

Една част, условно казано, защитава свободното движение на хора, стоки и капитали като висши класически либерални ценности, допълвайки, че имиграцията обогатява културно и икономически страните домакини. Да ги наречем “леви” либертарианци, за удобство в конкретния случай.

За другата фундамент е частната собственост и така както никой не може да влиза в дома ти свободно, така и имиграцията и свободното движение на хора е в противоречие с този основополагащ принцип. А правото да дискриминираш култура и ценности, които не харесваш, е неотменимо  -  каквато е позицията на “десните” такива.

На логическо ниво, ако всичко бе частно, и/миграционен казус най-вероятно нямаше да има, защото всеки щеше да може да пътува и да се настанява само там, където е приет или поканен.

В реалността обаче, където публичната собственост  - градинки, паркове, улици, институции, пътища, магистрали и т. н.,  има значително място, а икономическата и социалната роля на държавата е станала огромна, казусът изниква с още по-голяма сила.

Изходни точки:

Всичко опира до това как гледаме на държавата в контекста на съвременната реалност, откъдето произтичат различията между тези две либерални (в класическия, неамерикански смисъл) групи.

А) На държавата се гледа като на зло, което е заграбило насилствено собственост от дадена общност и продължава да граби посредством данъците, но все пак остава собственост на данъкоплатците, пазейки територии и предоставяйки услуги от тяхно име и за тяхна сметка  -  изходната точка на “десните либертарианци”.

Или:

Б) Като на зло  -  и за двете групи държавата е олицетворение на принудата и оттам на върховно зло - чиято собственост обаче реално е ничия, тоест чужди граждани имат обоснован иск върху нея. Да я наречем “лявата” визия по тази ос на разделение.

При вариант А) имигрант или бежанец влиза, когато данъкоплатец (фондация, фирма или физическо лице) го приюти, подари му/продаде земя, т.е. частна собственост, намери му работа, наеме го. Само наемането на работа не би следвало да е достатъчно, защото огромната публична инфраструктура се е плащала от работещите досега, но да кажем, че имигрантът започне да работи и неизбежно да плаща данъци  -  той добива тези „права”.

Пречи ли държавата на влизането на такъв чужденец с политики и рестрикции  -  насилствено изключва искания новодошъл, нарушавайки собствеността на данъкоплатеца. Новодошлите в такъв случай биха били поканени, ценени, търсени и най-вероятно сами ще искат да научат езика на местното население, за да могат да обменят културно и търговски със съгражданите си.

Ако обаче никой гражданин не иска да приема външни хора  -  по културни, религиозни, естетически причини — правителството не бива да налага имиграционна политика, нарушавайки правата на собственост на данъкоплатеца с т. нар. „насилствено включване”.

При вариант Б) само държавата решава да влизат ли или не външни хора  - тоест дискрецията е в ръцете на монополиста в принудата.

Практическият проблем, който виждаме ясно днес, възниква, ако влизащите не споделят ценностите на местните общности  - културно и политически. Ако не се интегрират нито икономически, нито социално, а всячески използват щедрата социална система, финансирана с отнетото от данъкоплатците, създавайки по този начин условия за социална дезинтеграция. 

В условията на демокрация след време новодошлите и децата им стават легални гласоподаватели. Разбира се, гласуват за политици/държавници, които, за да бъдат във властта, се нагърбват да защитават груповите им интереси и ценности  -  често в противовес на икономическите, социални и политически идеологии, довели дадената общност до сегашните й нива, например, на висок стандарт, социален мир и културни достижения.
Справка: електоралният алианс на левите политически формации и ислямските общности в Европа.

Оттук насетне е въпрос на математика, време и демография напълно демократично и законово издържано да се подмени фундаментът и ценностите на местната общност, а от там и формата на устройството на обществото.

Резултатът: подмяна на икономическите условия на страната домакин и превръщането й в подобие на условията, нравите и законите, характерни за родните места на новодошлите.

В този смисъл християнските ценности  -  без църковното им политизиране  -  неизбежно са крайъгълен камък в развитието на модерния Западен свят. Класическият либерализъм и либертарианството недвусмислено са повлияни от идеята, че всеки човек има значение и притежава себе си; както и че всеки е равен на другите в тези принципни постулати  - не в резултатите, за което изрично има наставления срещу завистта и съперничеството в светите християнски текстове. 

В този смисъл религиозните вярвания, тоест наборът от философски идеи за света и живота, както и практикуването им, имат голямо значение както за идейното, така и за материалното състояние на общностите, които днес населяват Европа.

Решението:

Факт е, че зад миграцията днес към Европа и САЩ до голяма степен стоят икономически причини  -  хората търсят по-добър живот. Колкото и това да е човешко и разбираемо, не е достатъчен аргумент държавата да нарушава правото на общността да избира кой да стане част нея.

Ако, разбира се, приемем “дясната” визия за ролята на държавата, зад която лично аз заставам. Факт е, за жалост, също така, че с агресията си срещу собствените си граждани  -  данъците  - западните държави финансират военна експанзия срещу домовете на немалка част от имигрантите от Близкия изток.

Лесно решение няма, но това, което трябва да се случи час по-скоро, е:

Да се намали финансирането на западните правителства под натиска на данъкоплатците и в полза на частната им собственост; да се спрат всички военни операции из чужди земи в имперско-завоевателен стил от страна на Великите сили; да се насочи фокусът навътре към защита на частната собственост на гражданите и ренесансовото възраждане на принципите (без намеса на държавата), благодарение на които тези общности са стигнали до социално-икономическия разцвет, който консумират с такава скорост днес.

А именно: защитата и най-вече самозащитата на индивида и притежанията му, неконтролирани от политиците пари, минимална или никаква вреда от държавата по отношение на икономическия процес и генерирането на доход от производство и доброволна размяна.

Вместо заключение или P.S.

Конкретно казусът с истинските бежанци (а не икономическите имигранти) е много по-сложен, тъй като те действително са най-пряко засегнати от действията на Великите сили и хаоса в региона и трудно може да се третира проблема без злободневна политическа целесъобразност.

Със сигурност селекцията и процесът на доказване на произход и цел (въпреки обективните съмнения за ефективността на тази селекция въз основа на това кой я прави!), както и това дали конкретната държава-приемник е взела участие в атаки срещу домовете на тези хора, би следвало да се вземат предвид при допускането им или не.

Публична собственост — да речем земя — може да им бъде предоставена временно, докато размириците отминат, но със сигурност икономическото им включване в разделението на труда е наложително — трябва да е ясно, че не политиците, а реални граждани плащат за временните помощи и колкото по-временни са те — толкова по-добре.

На базата на селективен процес онези, които научат отлично езика, намерят препитание и/или закупят собственост, безпрепятствано от държавата и в унисон с принципа за частната собственост на данъкоплатците, разискван по-горе, биха могли да останат, бидейки „ненасилствено” включени в обществено-икономическия процес и разделението на труда в съответната страна-домакин. 

Коментарът е на Кузман Илиев, автор и водещ на предаването Boom & Bust по Bloomberg TV Bulgaria, както и пазарен анализатор в Денят ON AIR. 

Всичко за бежанската вълна можете да прочетете тук