Материалът е публикуван първоначално в страницата на Brain Workshop Institute. Автор: Кузман Илиев
Добре дошли в света на евфемизмите и парадоксите. Свят, в който създаването на пари от нищото се нарича „количествено улеснение”, а централните банкери имат кристално кълбо, с което решават по-добре от пазара какъв да е лихвеният процент – цената на парите и времето.
Свят, в който при лоши макроикономически данни за пазара на труда в САЩ или при спад на индустриалното производство в Германия, инвеститорите се насочват… точно така: към щатски и германски държавни ценни книжа. Като че ли тези финансови инструменти не са иск именно върху произведеното и удържано чрез данъци от икономиките, чийто стопански показатели спадат.
Свят, в който спестовността е грях, а инфлацията го наказва безмилостно. Свят, в който евтиният кредит е в основата на балона в реалната икономика и финансовите активи, а лекарството, с което се третира рецесията, е още повече и все по-евтин кредит.
Прекомерните харчове се изчистват с още по-грандиозни харчове, а огромният дълг - с емитирането на още и още дълг. Един фарс, в който виновниците за кризата от 2008 г. са обожествявани.
Централните банкери, които създадоха ипотечната каша с изобилието от изкуствено напомпан кредит, днес са въздигнати на пиедестал като спасители и предписват рецепта след рецепта, количествено улеснение след улеснение, а HBO-продукциите ги прославят в прочувствени филми.
Но: да вмъкнем малко исторически контекст, поглеждайки към зората на 21-и век и най-новата финансова история.
За да контрира рецесията, която трябваше да последва спукването на балона при технологичните акции през 2001 г., Федералната Резервна Банка на САЩ смъкна лихвите по федералните фондове до рекордно ниски нива.
Това създаде изобилие от кредит и подхрани потребителската и инвестиционната активност. Рецесията, която следваше да е тежка, бе избегната, а дупките бяха заметени, като все пак останаха да зеят. Еуфорията от избегнатата криза през 2001 година прикри следващия айсберг, който едва се показваше над повърхността – надуването на балона при недвижимите имоти, както и при финансовите активи, обезпечени с тях, наричани деривати.
Американските потребители му отпуснаха края. Скокът в стойността на имотите им, в ръста при акциите и финансовите активи, създаде т.нар. „wealth effect” – усещане за богатство, за заможност. Потреблението нарасна, увеличи се нивото на задлъжняване, спестяванията се изпариха.
Американците взимаха втора и трета ипотека на база на скока в пазарната цена на имота си, с което финансираха свърхпотреблението и търговския си дефицит. Когато кулата от кредит рухна през 2007 година, а язвите в тъканта на американската икономика се оказаха твърде дълбоки – ситуацията излезе извън контрол. Болестта плъзна бързо, заплашвайки да повали както световната финансова система, така и глобалната икономика.
Фед се намеси, за да спаси системата. Евтиният кредит, надул балона, бе заместен със свръхевтин кредит. Разрушителните резултати от зависимостта към алкохола, бяха атакувани със смъкване на цената на уискито. Че и дори го раздаваха безплатно. Лихвата по Федералните фондове бе смъкната до нула от 2008 година насам, а официално ще остане там поне до 2015 година.