Американското ембарго е удобно оправдание и важен инструмент за режима в Куба

С избухването на протестите в Куба през миналия уикенд страната беше изправена пред най-тежкото изпитание от падането на Съветския съюз насам. Но системата, основана от Фидел Кастро, е устойчива, като управляващите са непоколебими. Първоначално изненадани от протестите, властите реагираха бързо и решително, като прекъснаха достъпа до интернет и допълниха полицейските сили с агресивни групи от привърженици на режима, за да спрат бързо разрастващите се протести. 

Кастро намери нови източници на приходи, които да заменят съветските. Туризмът донесе чуждестранна валута от европейци и канадци, търсещи слънце и секс. Венецуела на Уго Чавес осигури енергия в замяна на кубинска политическа и военна помощ. Хавана изнасяше медицински персонал в чужбина, като на правителството беше плащано за неговите услуги, но самият той получаваше нищожни пари.

А Кастро цинично използваше семейните връзки между американците от кубински произход и техните роднини на острова. Той им разреши да посещават страната и да изпращат пари на страдащите си семейства, набавяйки така нужните долари на Куба - правителството създаде мрежа от корекоми, продаващи оскъдни стоки на високи цени, за да прибере тези приходи за себе си.

Кастро винаги гледаше на пазарните сили с подозрение и въпреки съветите от Пекин избра да не следва китайския или виетнамския модел. Той обаче извърши внимателно ограничени пазарни реформи, когато времената бяха особено трудни, като ги оттегли, когато условията се подобриха.

Той също така манипулира потока от ресурси, за да подсили режима. Хавана не позволяваше независим бизнес сектор на острова, като чуждестранните инвеститори бяха наблюдавани отблизо. На нито един инвеститор, корпоративен или физически, не бе разрешено да натрупа достатъчно активи, за да представлява каквато и да е политическа заплаха за режима.

Раул Кастро, начело на въоръжените сили, гарантираше, че лоялните офицери са основните бенефициенти на процъфтяващата туристическа индустрия и че армията, държавата или комунистическата партия са привилегирован партньор в съвместните предприятия с чуждите инвеститори.

Тази система не направи острова проспериращ, но държеше братята Кастро в контролна позиция. Подкрепена от армията, комунистическата партия, която поддържа национална мрежа от шпиони и надзорници, защитава режима, който гарантира, че неговите поддръжници получават приоритетен достъп до наличните ресурси.

Никой не трябва да мисли, че кубинското правителство иска нормални търговски отношения със САЩ. Американското ембарго, което позволява търговия с храни и медицински консумативи, е едновременно удобно оправдание и важен политически инструмент за Хавана. То е универсалнo обяснение на 60-годишния икономически провал (въпреки че примерът с близката Венецуела показва, че социализмът може да доведе до масова бедност и мизерия дори без ембарго от САЩ). То също така предотвратява най-големия кошмар за лоялните на режима: приливна вълна от инвестиции, регенерираща кубинската икономика, прекратявайки монопола върху ресурсите, който поддържа правителството на власт.

Въпросът за Хавана е дали тази скърцаща система все още може да доставя ползи на твърдите поддръжници на режима, от които зависят наследниците на Кастро. Готови ли са доносниците и главорезите, които съставляват гръбнака на комунистическата власт, да се борят с опозицията толкова дълго, колкото е необходимо?

Засега те отговарят на призива на президента Мигел Диас-Канел „всички революционери в страната, всички комунисти, да излязат на улицата“. Ще упорстват ли? Без приходи от туризъм колко щастливи са военните? И, като крайна мярка, достатъчно лоялни ли са, за да застрелват протестиращи по улиците?

Отговорите на тези въпроси ще определят засега хода на събитията в Куба. В дългосрочен план въпросът е дали паразитът може да намери нови приемници: Може ли кубинското правителство да осребри враждебността на Китай и Русия към САЩ, за да осигури нов поток от дългосрочни доходи?

Макар че Диас-Канел обвинява за настоящите вълнения Америка, администрацията на Байдън не би приветствала нестабилност на острова.

През 1980 г. Кастро реагира на безредици, като позволява на около 125 хил. кубинци да избягат в САЩ, създавайки голямо политическо главоболие на Джими Картър. Повлияна несъмнено от антикомунистическите настроения на председателя на комисията по външни отношения на Сената Боб Менендес, както и от тежестта на Флорида в Избирателната колегия, администрацията на Байдън остави санкциите срещу Куба от ерата на Тръмп.

Освен ако събитията на острова не излязат бързо извън контрол, Вашингтон е по-вероятно да си затвори очите, поддържайки кубинското статукво, отколкото да настоява усилено за политически промени.