Кристалина Георгиева: МВФ се нуждае от голяма базука

Кристалина Георгиева започва да пее на български на масата – тихо, но твърдо, както майка пее на дете последната му приспивна песничка за вечерта. Това е песен, която тя написала като тийнейджърка през 60-те години на миналия век във вилата на баба си и дядо си в планината в България по времето на комунизма, когато изчела всички книги по рафтовете на местната библиотека и се насочила към философията. Тя приключва куплета, след това превежда.

„Но какъв е смисълът от Кант и Спиноза,
Когато друг за мен пише прогноза?“

В превода на български има рима, тя ме гледа, докато подчертава първата сричка от всеки дактил. Песента, с игривия си призив за самоопределение, беше „почти политическа“, казва тя. „Аз, разбира се, я пеех и се прибирах вкъщи, казвайки си: Боже, какво правя?“.

В деня, когато обядваме, 67-годишната Георгиева празнува първата си годишнина като управляващ директор на Международния валутен фонд (МВФ), пише Брендан Грийли за Financial Times. Самата позиция носи огромна отговорност – да спаси света по време на финансова криза. Но тя има много малко официални правомощия. МВФ не може да кредитира твърде много без съгласието на най-влиятелните си членове, така че който и да управлява фонда, има право само да убеждава президенти и премиери да се задействат. Работата на Георгиева е напълно, вбесяващо политическа.

А точно сега е особено важна. Идната седмица МВФ ще актуализира прогнозите си за глобалния растеж. Когато го направи за последен път през юни, икономисти на фонда очакваха спад през 2020 г. с 8% в развития свят и с 3% в нововъзникващите икономики, говорейки за „синхронизирано, дълбоко забавяне“. Фондът съобщи във вторник, че прогнозите „не са толкова мрачни, колкото се очакваше“, но също така предупреди, че ако глобалната рецесия се превърне в глобална финансова криза, нещата може да се влошат.

През първата си година Георгиева вече се сблъска с най-ужасяващото за всеки ръководител на МВФ основно предизвикателство – как да убеди богатите страни да помогнат на бедните? А ако го направи, как да гарантира, че помощта отива по предназначение? А ако направи и това, как да спечели доверието на бедните страни, че помощта от МВФ е искрена, когато в миналото тя е причинявала още по-голяма разруха? Тя трябва да прави всичко това с неофициални правомощия.

През 20-те си години, когато Георгиева е доцент в Университета за национално и световно стопанство (УНСС) в София, тя помогнала за приемането на делегация от Япония. „Никой от нас не беше виждал хора от Япония до този момент, така че глезехме японците с всичко, което можехме – вечеря, вино“, разказва тя. „Те малко се понапиха и един от тях заяви в края на вечерята: Късметлии сте, че не знаете колко сте бедни“.

Тогава тя за първи път се замислила за бедността и решила, че проблемът в България през 70-те години на миналия век при управлението на комунистическия диктатор Тодор Живков, не е оскъдицата, а ниската производителност – хората нямали свободата да бъдат добри в работата си. „Живеехме в среда, в която нямаше конкуренция, така че наистина не можеше да станеш най-добрия и най-блестящия освен може би в спорта. И това всъщност беше най-голямото ни ограничение, не толкова материалните неща“, казва Георгиева.

„Разбира се, икономиката на оскъдицата е проблем. Не толкова заради ограниченията на това, което консумираш, а защото това е резултатът от ограниченията в начина, по който се използват производителните ти ресурси“, отбелязва тя. Георгиева дава за пример собственото си семейство. След като Живков подал оставка през 1989 г. след 35 години на власт, България изоставала в развитието си от останалите източноевропейски страни и преживява хиперинфлация през 1996-1997 г.

„Спестяванията на майка ми изчезнаха. Спестявания през целия живот си отидоха за няколко дни, тя трябваше да се реди на опашка буквално, за да оцелее. Ставах в 4 ч. сутринта, за да се редя на опашка за мляко за дъщеря ми. Ако не го направех, тя оставаше гладна“, спомня си Георгиева.

По традиция и особено в МВФ икономисти подкрепят оскъдицата на строгите икономии – съзнателно решение за намаляване на дефицитите. На първо място според тях заплатите и цените ще тръгнат надолу. След това, без задаващи се нови дългови кризи, гражданите и инвеститорите ще имат повече доверие в страната и ще заложат на нея, като купуват разни неща и плащат за повече сгради и машини, за да направят икономиката отново продуктивна.

Георгиева опровергава този аргумент – корекциите, които хората трябва да правят през периоди на строги икономии, не решават проблема, те са проблемът. Строгите икономии и автокрацията предлагат сходни предизвикателства. И в двата случая въпросът не е в това, че хората купуват по-малко, а че по причини извън техния контрол, те не могат да бъдат продуктивни. И двете водят до дългосрочен спад на производителността, тъй като хората губят умения, здраве и надежда. На първо място трудно се създава производителност, трудно е и да си я възвърнеш, когато си я загубил.

Наблюдавайки икономическия срив след пандемията тази година, Георгиева се тревожи от дългосрочен спад на производителността и се връща отново към България през 90-те години на миналия век. Индустриите в страната са неефективни, но поне все още са голям работодател. „След като изчезнаха, спадът на производителността имаше опустошителен и дълготраен ефект върху цели общности, цели градове“, казва тя. В Русия, регион, в който беше директор за Световната банка в средата на първото десетилетие от новия век, „все още има градове и селски области, където структурната безработица изчезва, само защото хората достигат края на живота си. Те умират“, разказва Георгиева.

МВФ не се е разграничила изведнъж от строгите икономии при управлението на Георгиева. Още при Кристин Лагард, предишния управляващ директор, изследователи на фонда поставяха под съмнение аргументите за строги икономии, показвайки как те се на успели да създадат обещания растеж. Но Георгиева, която сама е живяла във времена на оскъдица, сега предлага алтернатива. Старият план за страна в беда беше да се позволи на естествените корекции да следват своя ход, така че тя да стане по-производителна. Георгиева иска да се смекчи болката на прехода, да се предотвратят белезите, които идват с разрухата, да се запази производителността и да се инвестират държавни пари в нея, където е възможно.

През януари 2019 г. Оливие Бланчар, бившият главен икономист на МВФ, даде прост аргумент, който представлява значително разграничаване както от макроикономисти, така и от политици. Лихвите са ниски, така че ако имате план за инфраструктурни разходи, може да не е грях да вземете пари на заем, казва той. Споделям това и Георгиева казва, че след връхлитането на пандемията Бланчар се свързал с нея. „Той беше притеснен, че фондът може да е твърде бавен в препоръката си за увеличаване на разходите и мисля, че откри, че чука на отворена врата“.

В първите месеци на пандемията „не зная колко пъти излизах публично и заявявах: Харчете, запазете квитанциите, но харчете“, казва Георгиева.

„Сега познаваме по-добре параметрите на тази криза. Държавните ръководители могат да започнат на насочват подкрепата, за да увеличават ефективността на разходите“, смята тя. Това говорене също е ново. МВФ започна да говори не просто за нива на разходите като цяло, а за „качество на разходите“. Питам я какво означава качество на разходите, а тя изброява известен на всеки икономист на развитието списък с начини за подобряване на производителността – научни изследвания, образование, здравеопазване, пътища в селските райони. „Използвате парите си, за да премахвате препятствия пред растежа“, отбелязва Георгиева.

Моля я да бъде съвсем ясна – иска ли фондът да толерира дефицити, ако те са похарчени за точните неща? „Напълно. Да, разбира се“, отговаря тя.

МВФ не е само мозъчен тръст. Той предлага финансова помощ, въпреки че консервативната му, контролирана математика винаги е водела до там, че страните, които е най-вероятно да се нуждаят от нея, е най-малко вероятно да я получат. Седмица след срещата ни МВФ публикува глави от ежегодния си доклад, призоваващи богатите страни да поемат дълг за качествени разходи. Но това оставя отворен въпроса за останалата част от света, страните, които не се радват на същия достъп до капиталови пазари като САЩ, Европа или Япония.

„Фондът трябва да има голяма базука“, казва Георгиева, имайки предвид общият размер на средствата от около 1 трлн. долара, който МВФ има по различните си програми за кредитиране.

От идната седмица около 40% от сумата ще отиде към програмата „Нови споразумения за кредитиране“ (NAB) на фонда, която тя определя като „тези, които имат, помагат на тези, които нямат“ – богатите страни дават кредити на бедните. Първият й приоритет, когато дошла във фонда, бил да разшири и удвои NAB, споразумението беше подписано през януари. Тя уведомява страните членки, че ще поиска използването й. „Възможно е да активираме програмата до месеци, т.е. до края на годината. Така че хората трябва да знаят от по-рано“, казва Георгиева.

Тя вярва, че фондът може да помогне на развиващите се икономики и по друг начин – да подобри качеството на разходите, които имат, да се съсредоточат върху производителността, така че, ако изпаднат в затруднение в бъдеще, друга страна може директно да й предложи помощ от резервите на стойност около 11 трлн. долара на централните банки в света.

Идеята за насърчаване на повече страни да се чувстват по-отговорни за съседите си във финансова криза може да звучи оптимистично. Но е невъзможно да погледнеш в собствената история на оцеляването на Георгиева в големи международни организации – за кратко ръководител на Световната банка, еврокомисар, и да я наречеш наивна.

Когато започнала като икономист на Световната банка през 90-те години на миналия век, първата й работа била да помогне за ускоряването на премахването на оловния бензин от Източна Европа и бившия СССР, споделя тя. „А сега има деца… в Европа, които са по-умни, защото оловото засяга IQ-то, защото банката ме нае и аз можах да свърша тази работа“, казва Георгиева. „Грешката, която често правим, е да се прицелваме към критиците и да опитваме да ги убеждаваме, вместо да насърчаваме и овластяваме работещите за  положителна промяна и просто да игнорираме шума“, смее се тя, докато търси точните думи.