Глобализацията не трябва да означава дерегулация

Напрежението ще нарасне дори в област, в която завръщането на Америка е най-желано. Като президент, Байдън би върнал САЩ към Парижкото споразумение, а и може да провежда амбициозна политика относно климатичните промени у дома. Той обещава въглеродни данъци върху вноса от страни, които не изпълняват своите климатични ангажименти - политика, която ЕС също възнамерява да въведе. Но сключването на мир с Европа повишава риска от конфронтация с Китай. То разчиства полето за отново обединен запад, който да сформира „въглероден клуб“, изискващ Пекин да намали вредните си емисии или да загуби пазарен достъп.

Има много възможни резултати от задаващите си регулаторни битки. Единият е хармонизацията: държавите се споразумяват за (достатъчно) сходни правила. Това е моделът на европейската икономическа интеграция, но е изключително малко вероятен в глобален мащаб. Климатът обаче може да бъде изключение. Западен въглероден клуб, обхващащ половината от световната икономика, може да бъде достатъчно силна икономическа сила, за да принуди другите да се съобразят.

Втори резултат е страните извън трите блока да бъдат погълнати от сферата на влияние, до която са най-близки икономически. Това създава дилеми за държавите, които са близки до повече от една сфера - помислете как Латинска Америка избира между Китай и САЩ, или Африка - между Китай и Европа. Последният пример е Бразилия, на която САЩ казаха да избягва китайската телекомуникационна група Huawei.

Трети възможен резултат е отцепването. В някои области правилата на трите основни търговски блока са несъгласуеми и вероятно ще останат такива. Това изглежда е така при обработката на лични данни, където европейците дават превес на потребителите пред дигиталните оператори, САЩ предпочитат технологичните гиганти, а Китай улеснява държавния надзор.

Една последна, по-оптимистична, възможност е страните да се сближат по отношение на най-взискателните стандарти. Следвайки тенденцията, известна като „Брюкселски ефект“, понякога държавите приемат правила в европейски стил, благодарение на които компаниите им биха могли да изнасят и на други пазари. Както Нейт Пърсили, професор по право от Станфорд, заяви пред New Yorker: „Европа е единственият действащ регулатор на Силициевата долина.“

Предишната фаза на глобализацията често беше критикувана за предизвикване на надпревара в посока безконтролност. През следващата фаза би могло титаничната борба за регулаторно господство парадоксално да доведе до състезание за по-високи стандарти.