Краят на епохата с независими централни банки

На този етап все още не знаем какво ще означава президентството на Доналд Тръмп. Всъщност още не знаем какво точно ще означава Brexit. Но има две много тясно свързани последици и от двете събития: приближаващият край на ерата на независимост на централните банки и едновременно с това – загуба на влиянието на академичните макроикономисти, коментира Волфганг Мюнхау от Eurointelligence за Financial Times (FT).

Независимостта на централната банка е предпоставено от две условия. Първото – и по-важно, е, че има широк консенсус за целите на паричната политика. Второто е, че независим управителен съвет на централната банка, обикновено състоящ се от професионалисти икономисти, може да постигне тези цели. Първото от тези условия е нарушено. Второто е обвито в мъгла.

Според консенсуса от 1989-2016 г. - златната ера на финансовата глобализация, централната банка трябва да има за цел нисък положителен темп на инфлацията. Това се подкрепя от макроикономически теории, разработвани от 80-те години насам. Изглежда нормално, че нова порода икономисти, обучени в по-ново генериране на икономически модели, ще постигне целите, които обществото иска, без да са подложени на натиск от ежедневните политики.

Тръмп открито оспори този консенсус. Пред FT икономическите му съветници казват, че Федералният резерв на САЩ е създал „фалшива икономика“ и че новоизбраният президент иска да види такъв председател на Фед, който ще поддържа собствените му позиции.

Британският министър-председател Тереза Мей използва почти същия аргумент, критикувайки Английската централна банка и предупреждавайки за „лоши странични ефекти“. И в двата случая политиците търсят промяна във фискално-паричния микс: по-хлабава фискална политика, по-твърда парична политика. Но как можеш да постигнеш това, ако централната ти банка е независима?

В еврозоната консенсусът в полза на политическата цел на Европейската централна банка (ЕЦБ) от инфлация от малко под 2% също стана крехък, макар и по различни причини. Германският икономически елит никога не е вярвал в нея. Юрген Щарк, бивш член на изпълнителната комисия на ЕЦБ, казва, че европейските договори говорят само за нуждата да се поддържа ценова стабилност. Те обаче не дават възможност на ЕЦБ да превърне този мандат в цифрова инфлационна цел. Неговият аргумент е, че инфлационният темп от 0-1%, както е в момента, напълно съответства на идеята за ценова стабилност. В резултат на това няма причина, поради която отрицателните лихвени проценти да ускоряват инфлацията, още по-малко пък това да се случи чрез количествено облекчаване или други политики.

Очаквам, пише Мюнхау, щом икономиката се възстанови и ЕЦБ бъде принудена да повиши лихвените проценти, италианските икономисти да призоват централната банка да приоритизира финансовата стабилност над ценовата стабилност, имайки предвид колко крехък е финансовият сектор на Италия и високото ниво на публичен дълг. В еврозоната също липсва консенсус.

Важното е не дали тези, които предизвикват политическия консенсус са прави или не. Мнението на икономическия елит е, че независимостта на централната банка е нещо добро – а това не е изненадващо при положение, че икономистите печелят лично от системата. Аз самият, пише Мюнхау, съм съгласен с тези, които твърдят, че независимостта на централната банка е нито необходима, нито достатъчна за ценова стабилност.

Това, което наистина има значение, е че този консенсус бе разрушен. Ако достатъчно голям брой хора искат централната банка да таргетира фондовия пазар, индекс на щастието или метеорологични условия вместо някаква форма на инфлация, аргументът за независимост отпада. Дори само това означава, че паричната политика вече не може да бъде сведена до независими експерти. Тя трябва, и ще, се върне до състоянието си в много страни преди 90-те години: интегрирана функция на по-широката икономическа политика на правителството.

Не очаквам, пише още Мюнхау, края на независимостта да се случи, още по-малко в пълна степен. Еврозоната ще бъде най-устойчива, тъй като независимостта е част от европейското право и е трудно да очакваме всички да са съгласни с промяната му. В паричния съюз няма правителство, от което да бъде независимо централната банка. ЕЦБ ще бъде еквивалента на последната оцеляла централна банка.

САЩ и Великобритания имат по-слаби форми на независимост на централна банка, така че това може скоро да се промени. Първият етап ще бъде избирането на политически съвместими управители и членове на съветите по парични политики, които са по-политически настроени от сегашните академици. Така Тръмп и Мей ще разрушат системата, като не е задължително с това да се случи формално премахване на концепцията за независимата централна банка.

Периодът на финансова глобализация трансфомира академичния икономист в активен политик – като централен банкер и дори финансов министър, завършва Мюнхау. Следващото десетилетие ще донесе съвсем различни лица и институционални механизми.