Всяка търговска сделка се нуждае от арбитър

Въпреки силните аргументи в защита на икономическите споразумения за свободна търговия много хора продължават да се плашат от предложените търговски сделки, които включват САЩ, Азия и Европа. Критиците са фокусират най-вече върху разпоредбите в тези сделки, които установяват съдилищата, с които се взимат решения по диспутите между правителствата и компаниите, коментира колумнистът Тайлър Коуен за BloombergView.

Според критиците тези арбитражни съдилища за уреждане на спорове между инвеститор и държава ще имат твърде много власт за издигане на корпоративните интереси над демократичната воля под претекста, че прилагат търговските правила, и ще позволят на компаниите несправедливо да осъждат правителствата.

По-сериозно вглеждане обаче показва, че основните характеристики на тази система за уреждане на спорове в Транстихоокеанското партньорство (ТТП/TPP) между САЩ и няколко азиатски страни и в Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ/TTIP) между САЩ и Европейския съюз са били до голяма степен приемлива част от статуквото, и то от известно време, коментира Коуен.

Една от критиките е, че трибуналите може да принудят правителствата да плащат компенсаторни „печалби“ на чуждестранни компании, които отчитат разходи в резултат на регулации по безопасността или околната среда. Отдавна обаче съществува стандартна практика в търговските споразумения да се защитават чужди компании, например като се ограничи национализацията на чужди инвестиции. Инвеститорите невинаги вярват на съдилищата в страните, в които инвестират. От 1990 до 2013 г. например, поне 150 чуждестранни фирми са били национализирани, обикновено в развиващите се икономики, или с други думи са подлежали на конфискация на стойността. Договорка за въздържане от подобни практики може да привлече повече чужди инвестиции и да повиши жизнените стандарти.

Въпреки това клаузите за уреждане на спорове между инвеститор и държава стават все по-противоречиви, отчасти защото символизмът в това чужда компания да осъди местно правителство няма как да не предизвика противопоставяне. Затова от тактическа гледна точка може би е по-добре тези клаузи да бъдат изключени. Именно от тази гледна точка такива разпоредби за уреждане на спорове, когато са налице, не са достатъчна причина за противопоставяне на търговски споразумения, продължава Коуен.

САЩ и Виетнам, например, имат двустранно инвестиционно споразумение от 2001 г., като негативните последици са били изключително малко. Като цяло в момента има над 2000 двустранни инвестиционни споразумения на световно ниво, като страна по 41 от тях са САЩ, и обикновено те имат някакъв вид на уреждане на спорове между инвеститор и държава. Такова е и NAFTA (Северноамериканското споразумение за свободна търговия) между САЩ, Мексико и Канада от 1994 г. Оттогава насам търговията и инвестициите са повишили глобалните жизнени стандарти до безпрецедентни нива.

Националният суверенитет не е изчезнал. Търговските споразумения обикновено признават, че правителствата имат легитимен интерес за регулирането на безопасността и околната среда, а повечето търговски страни в света са постигнали добър напредък в тези сфери.

Част от недоволството около регулациите за уреждане на спорове е идеята, че частните обсъждания заобикалят демократичния процес. Но основна характеристика на повечето демократични правителства е, че законодателството създава правни институции, които след това действат извън прекия демократичен контрол, пише още авторът.

Регулаторните агенции, министерските съвети или прокуратурите, например, взимат много решения „тайно“, въпреки че това е заблуждаваща фраза. По-прозаичната истина е, че пълната прозрачност и прекият медиен контрол не са практични за множество детайлно ориентирани държавни решения. Това е широко признато в множество нетърговски контексти. Ако правителство подпише договор, не може да очаква, че местните съдилища ще имат последната дума по всички въпроси или че всяка част от договора ще подлежи на демократичен контрол.

Към 2015 г. са били заведени само 13 дела срещу САЩ за уреждане на спор между инвеститор и държава, например, и САЩ не са загубили нито едно от делата, макар че висящото дело, свързано с тръбопровода Keystone може да се окаже първата загуба за Америка. Като цяло механизмите за уреждане на спорове са отсъждали в полза на компаниите само в 29% от случаите на по-широко международно ниво. С други думи съдилищата за уреждане на спорове едва ли защитават корпоративни интереси.

Макар че броят на делата вероятно ще се увеличи с повече търговски споразумения, повечето форми на растеж и напредък водят и до по-голям обхват на закона, независимо дали това ни харесва или не. Нещо повече, няколко лоши решения са цената на всеки юридически процес, включително, разбира се, на местните закони във всяка страна, продължава Коуен.

Основателните са тревогите, че ако ТРР и TTIP бъдат приложени, може да има твърде много дела. Прекомерният брой съдебни дела обаче е по-общ проблем в много страни и ще бъде странно да обвиним за това търговските споразумения.

Докато светът става все по-сложен и взаимозависим, глобалните споразумения ще намесят повече административни и международни закони в местните политически решения, независимо дали става въпрос за климатичните промени и правата върху водата, или за търговията, инвестициите и интелектуалната собственост.

За да проработят договорените споразумения, те просто трябва да включват някои ограничения върху решенията на отделните правителства и така винаги ще е възможно тези споразумения да бъдат критикувани с националистически мотиви. Истината е, че когато сключваш сделка – дори тя да е най-добрата, невинаги получаваш това, което искаш, завършва Коуен.