Защо популистите губят на изборите?

При демокрацията „народът“ е върховният арбитър и неговата мъдрост говори чрез избирателния процес. Подобно е предположението, върху което се изгражда модерният свят откакто Бог и монарсите започнаха да отпадат от сцената. Напоследък обаче мъдростта на народа сякаш е малко странна. Държава след държава – от Филипините до САЩ, Унгария и Индия, хората избират да подкрепят демагози, и то крайни, коментира за BloombergView колумнистът Панкадж Мишра.

Убеждението на филипинския президент Родриго Дуерте в извънсъдебните убийства може би дори помогнаха на рейтинга му на одобрение, качвайки го до почти 90%. Наглата хомофобия, ислямофобия и антисемитизъм на полската управляваща партия „Право и справедливост“ не накърни дори малко популярността ѝ. През последните седмици ксенофобските настроения се засилиха във Великобритания – най-старата демокрация в света, от правителство, което взаимства от позициите на крайната десница UKIP.

Не е изненадващо, че повечето водещи журналисти нито очакваха, нито могат да обяснят задоволително стряскащия световен възход на демагогията – вид крайна демокрация, която заплашва да провали икономическата глобализация и радикализира политическия живот, пише Мишра. Тяхната позиция се оформя от водещата идеология от времето след Студената война: напредък чрез технократски капитализъм и либерално-демократично настоятелство.

Както колумнистът за Financial Times Волфганг Мюнхау пише миналия месец, „много анализатори, включително и аз, са оформили [мисленето си] от 80-те години нататък“. Съветската империя се срина, дискредитирайки не само комунизма, но и редица социално-демократични идеали. През 90-те години водещи лявоцентристки политици (Бил Клинтън, Тони Блеър, Герхард Шрьодер), както и консерватори започнаха да защитават по-сериозно премахване на регулациите и приватизацията. Тяхното единодушие бе повторено с отзивчивост и от медиите.

Книгата „Популистка експлозия: Как голямата рецесия трансформира американската и европейската политика“ (The Populist Explosion: How the Great Recession Transformed American and European Politics) на Джон Джудис показва защо журналистите, които имат усещане за историята и иронията ѝ не трябва да се объркват от изумителния бунт срещу глобализираните елити на нашето време. Джудис включва редица партии: Подемос в Испания, СИРИЗА в Гърция, Датската народна партия, както и привържениците на Тръмп в Америка. Той добре дефинира тезата си, пише Мишра.

Популистите, например, не трябва да бъдат бъркани с авторитарни владетели и деспоти. Те приемат „демократичната надпревара за власт“ вместо да я рушат. Нещо повече, популизмът „не е идеология“, а политическа и морална реторика, която изправя обикновените хора (благородните жертви) срещу елитите (коварните егоисти). Подобна дефиниция позволява на Джудис да проследи генеалогията на популизма от американската Народна партия през 1892 г. (която налага термина популизъм) до Националния фронт на Марин льо Пен през 2016 г.

Това му позволява да направи внимателни разграничения между левите и десните версии на популизма, да отдели Бърни Сандърс от Доналд Тръмп. „Левите популисти“, пише той, „водят хората срещу елита или срещу лидерите. Техният популизъм е вертикална политика от дъното и средата към върха“. От друга страна „десните популисти настройват хората срещу елита, срещу който обвиненията са, че защитава твърде много трета група, която може да се състои, например, от имигранти, ислямисти или афро-американски бойци“.

И двата вида популисти се радват по-скоро на ограничен успех и често не успяват да прескочат изборния праг, пише Мишра. От една страна, тяхната дефиниция за народа е твърде смътна: Тръмп, например, включва както студенти от Бръшляновата лига с твърде големи дългове, така и обикновени работници, които страдат от твърде широката деиндустриализация. Такъв народ, обединен от гнева и недоволството, може да бъде лесно мобилизиран, но е трудно да бъде обединен, особено когато популистите трябва да взимат трудни политически избори.

Попустите не си помагат с искания, които изглеждат невъзможни в текущите условия, например лозунга „Медицинска грижа за всички“ на Сандърс. Те са по-добри в създаването на по-привлекателни лозунги: „един процент срещу 99%“. Въпреки това липсата на практичност в плановете им за поемане на контрола обратно не намалява огромното влияние на популистите. Те са симптоми на криза, непогрешим сигнал, че старото единодушие се е разпаднало и трябва да бъде заменено с нещо политически по-приемливо, допълва Мишра.

Както пише Джудис, „техните искания може да са подкрепени от основните партии, а може и да са изцяло отхвърлени. Но популистите мътят водите“. В САЩ, посочва той, популистите от края на 19 век до сегрегациониста Джордж Уолъс през 60-те години, „имат прекомерно голямо влияние“.

Сандърс и Тръмп със сигурност вече са накарали Хилари Клинтън да се откаже от множеството ѝ предишни позиции по свободната търговия. Лидерът на UKIP Найджъл Фараж заяви с право миналата седмица, докато британското правителство подклаждаше антиимиграционни настроения, че партията му е „променила гравитационния център на британската политика“.

Мъдростта на народа обаче, проявявана напоследък от демагозите, трябва да се съобрази с мъдростта, често по-произволна, на глобалните пазари. Паундът поевтинява на фона на опасенията за „твърдо излизане“ от Европейския съюз, а шотландските националисти заплашват да се отделят от Обединеното кралство. Самият опит на популистите да получат властта обратно прави бъдещото неконтролируемо, завършва Мишра.