Погрешната дилема на Европа за революцията в арабския свят

Революционната вълна, която безвъзвратно промени народите от арабския свят, несъмнено е исторически момент. Реакцията на европейските страни на случващото се в Северна Африка и Близкия Изток обаче е меко казано неадекватна. 

Гафовете на европейските страни

Когато протестиращите изпълниха улиците на Тунис, Франция предложи помощ на силите за сигурност на президента Зин ал Абидин бен Али. Италия обяви Хосни Мубарак за „най-мъдрия сред мъжете” въпреки гнева срещу него на множеството на площадите в Кайро. А когато бе пролята кръв в Триполи, Чехия заяви, че падането на Муамар Кадафи ще се последва от катастрофа. Малта защити върховната власт в Либия, а Италия прогнозира, че протестите ще доведат до създаването на ислямско емирство.

Така Economist обобщава първоначалните реакции в Европа на преломните събития в южните й съседи. С всяко ново арабско въстание се намира нова европейска страна, която да застане на грешната страна на историята. Затова не е изненада, че Европейският съюз (ЕС) толкова се забави с позицията, че режимите трябва да се вслушат в исканията за демокрация и не трябва да потушават насилствено протестите.

Липсващата позиция за случващото се в арабския свят

ЕС се справя още по-слабо, когато става въпрос за действия, като реши да замрази активи на диктаторите в Тунис и Египет едва, след като те се укриха или подадоха оставки. Въпреки че използва въздушни сили за убийството на либийци, Кадафи не получи непосредствени санкции от страна на ЕС. ЕС само спря търговските преговори и заяви, че е "в готовност да предприеме по-нататъшни мерки". Дори Арабската лига, най-големият клуб на автократи в света, прекрати членството на Либия, заемайки по-ясна позиция от ЕС. Европейски военни кораби и самолети бяха подготвени, но не за да помогнат на либийците, а за да спрат вълната от бежанци от размирните страни, или за да върнат у дома свои граждани.

Липсата на реакция от ЕС може да накара президентът на Беларус Александър Лукашенко да се чуди защо той и неговите лейтенанти са били наказани от Европа, която замрази активите им и им забрани да пътуват в съюза.

Едно от обясненията е, че размириците в арабския свят са едва в своя зародиш: на ЕС отнема повече от месец да наложи санкции на Беларус. Друго обяснение е, че предвид имперската си намеса в арабския свят в миналото, европейските страни не бива да се месят сега в бунтовете там. Третото обяснение е страхът да не се провокират разклатените режими да вземат европейски емигранти за заложници. Въпреки това изглежда, че твърде много европейски страни са по-притеснени за стабилността в Близкия Изток, или казано с други думи – за своите интереси там, отколкото за демокрацията.

В интерес на истината, налагането на извиващи ръцете санкции не би променило действията от отчаяните диктатори. Но дори и само за да изпрати правилния сигнал към арабският свят, който наблюдава събитията, Европа трябва да застане недвусмислено на страната на тези, които опитват да отхвърлят диктатурата.

Досегашните посоки във външната политика

По-добър тест за европейска дипломация ще бъде дали в дългосрочен план ЕС ще може да помогне на страните от Северна Африка да установят трайни демокрации. Европа има богат опит в подпомагането на реформата в бивши тоталитарни държави. Демократизацията на Източна Европа, макар и непълна, е забележителен успех за "мекия подход” на ЕС. Засега обаче разширяването на ЕС остава най-успешният инструмент на външната политика на ЕС. Опитите да се прокарат реформи в съседни на ЕС страни с малка надежда за присъединяване до голяма степен са провал. Политиката на съседство на съюза, която стартира през 2003 г., има за цел да създаде "приятелския кръг " чрез разширяване на помощите и придобивките, като например достъп до единния пазар в замяна на икономически и политически реформи. Идеята бе за все по-тясното сближаване, но засега не дава съществен резултат.

Въпреки похарчените милиарди евро Беларус остава последната диктатура в Европа, Украйна се движи назад, арабско-израелският конфликт е нерешен и белязан от насилие, а Северна Африка чезне под управлението на диктатори до тази година. По отношение на страните на юг ЕС се фокусира главно върху икономическото развитие; тази област получи лъвския пай от средствата. Суетният политически клуб на Никола Саркози – Средиземноморският съюз, парализиран от създаването му през 2008 г., ако не друго, подсили авторитарното управление на арабските монарси и президенти.

Стабилност срещу демокрация

Стабилността в арабския свят е от първостепенно значение по много причини: за запазването на арабско-израелските мирни договори; заради борбата с радикалния ислямски тероризъм; за ограничаването на оръжията за масово унищожение; за гарантиране на доставките на петрол и газ, както и за предотвратяване на масова миграция към Европа. Това се сериозни проблеми. Грешката на Европа бе, че изгуби вяра в способността на своите съседи да се променят към по-добро. Но сега, когато арабският свят се променя, европейската политика също трябва да се промени.

Еврокомисарят по външна политика на ЕС Кати Аштън бе залята от идеи: Германия казва, че подкрепата на ЕС (включително премахването на бариерите за търговия със селскостопански продукти) трябва да бъде свързана с демократичните реформи. Италия иска надграждане на отношенията с Египет и Тунис и нова начин за управление на миграцията. Франция, Испания и още четири страни настояват за повече инвестиции на юг и стимулиране на Средиземноморския съюз.

Помнете 1989 година

Краят на комунизма в Източния блок донесе облекчение на Европа. Същият ще бъде и ефекта от падането на диктаторите на юг, макар че преходът там ще бъде по-несигурен. През 1989 г. комунистическите врагове на Западна Европа се сринаха и населението там се вдигна срещу съветския окупатор, защото бе привлечено от Запада. В арабския свят обаче хората гледат на падащите диктатори като на съюзници на Запада и населението отдавна недоволства от прекомерното западно господство.

Досега бунтовете през 2011 г. са поразително чисти от ислямистка, анти-европейска и дори анти-израелска идеология. Тези настроения обаче може да се променят, ако Европа изглежда така, сякаш все още заговорничи с омразните владетели. Въстанията премахнаха дилемата на Европа дали да преследва стабилност или демокрация, своите интереси или ценности. Единственият отговор е да се подкрепят и защитят тези, които се борят за демокрация.