Спредът между американските и европейските ДЦК вероятно ще се свие още

Оживеният дебат относно волатилния нов инфлационен пейзаж е осезаем за пазарите. Въпросът не е само в това как различните фактори могат да повлияят на покачващите се цени, но и в последствията от това за лихвените проценти, пише за Financial Times Микала Маркусен, главен икономист за групата на Societe Generale.

Трансатлантическото разделение между референтната доходност на 10-годишните облигации в САЩ и Германия нарасна до 2 процентни пункта в началото на май, но оттогава се сви с 0,30 пункта. Намаляването на разликата между реалните доходности (след отчитане на инфлацията) е още по-впечатляващо, като тя спадна с почти 0,70 пункта през май.

Доходността на дългите облигации може да се разглежда като отражение на вероятните реални лихвени проценти, очакваната инфлация и премията за продължителността на инвестиционния хоризонт. Промяната в относителното калкулиране на очакванията за паричната политика е важен фактор за обяснение на скорошното стесняване на реалния спред.

Пазарите на облигации станаха по-уверени, че Федералният резерв на САЩ ще се въздържи от повишения на лихвите с 0,75 процентни пункта и засега ще се придържа към ходове от по 0,50 пункта. В същото време Европейската централна банка сигнализира за по-ранен старт на лихвените увеличения - пазарите бързо калкулираха по-скоростното връщане на монетарната политика в еврозоната към по-нормални нива. Това от своя страна доведе до възстановяване на част от предишното понижение на еврото спрямо долара.

Всичко това е много различен свят от онзи, който се наблюдаваше през десетилетието до пандемията, период, оформен от доминиращата слабост на структурното търсене, оставяйки централните банки в затруднение да вдигнат инфлацията до целта си. Терминът трайна стагнация зае централно място.

От списъка с аргументи, че инфлацията ще бъде структурно по-висока отсега нататък, много попадат в категорията на негативните шокове от страна на предлагането, било то по-регионализирани вериги за доставки, по-голям протекционизъм, недостиг на умения или трудности в климатичния преход.

Може да се каже, че много от тези шокове в предлагането е напълно възможно да натежат отрицателно върху търсенето, повишавайки перспективата централните банки да се изправят пред трудния избор да трябва да повишат лихвите въпреки по-слабия икономически растеж.

В резултат на това от двете страни на Атлантика дебатът дали от скорошната волатилност ще се появи трайна стагнация или стагфлация е в основата на политиката на централните банки. Но вероятно ще видим стесняване на очакваната разлика в доходността на облигациите между САЩ и еврозоната.

Страховете от стагфлация досега бяха по-видими във Фед, отколкото в ЕЦБ, но това може би е напът да се промени. Освен от шоковете от страна на предлагането, текущата инфлация е резултат и от бързото рестартиране на икономиките след пандемията, подхранвано от натрупаните спестявания и експанзионистична фискална политика. Това е особено вярно в САЩ, където фискалните стимули повишиха общите доходи на домакинствата значително над загубите, свързани с пандемията.

Фискалните политики от двете страни на Атлантика обаче може би ще разменят местата си - със значително затягане в САЩ, докато в еврозоната се запази приспособимостта. Освен това в структурно отношение съществува въпросът дали социалният натиск и застаряването на населението ще изкушат правителствата на еврозоната към още повече фискални стимули, макар че това може да осуети усилията на ЕЦБ да контролира инфлацията.

Друга област на разминаване в силите, определящи растежа и инфлацията, между САЩ и Европа, е как те се справят с прехода към климата, като ЕС изразява по-голяма решимост да се движи по-бързо от Вашингтон.

Колкото и да е добре дошло ускоряването на тези усилия, надпреварата за вдигане на зелените инвестиции може да бъде затруднена предвид незавършения банков съюз на ЕС, все още зараждащия се съюз на капиталовите пазари и липсата на мащабен постоянен общ фискален инструмент. Рискът сега не са само по-високите цени на енергията в ЕС в резултат на усилията за климатичен преход, но и различните видове недостиг на суровини или работни умения.

Това би означавало, че ЕЦБ ще трябва да реагира по-агресивно, за да държи инфлацията под контрол, което на свой ред ще намали очакваната разлика в лихвените проценти между САЩ и еврозоната.

И накрая, що се отнася до динамиката на заплатите, инерцията при увеличението им в САЩ показва първите признаци на затихване. В същото време разликите в скоростта на възстановяването и в организацията на трудовия пазара сочат, че повишаването на заплатите все още може да има място за развитие в еврозоната. Това е още един аргумент разликата между реалните лихвените проценти от двете страни на Атлантика да се стесни допълнително, а заедно с нея има и потенциал за по-нататъшно поскъпване на еврото.