Тънката граница между лъжите на лидерите

Този изборен сезон е белязан от чести обвинения в нечестност. По време на британския дебат около Brexit и двете страни обвиняваха другата, че изкривява истината, макар че скоростта, с която кампанията за „напускане“ отрече обещанията си, а твърденията на лагера за „оставане“ се сбъднаха предполага кой точно е казвал нещата така, както са. В кампанията за президентските избори в САЩ Доналд Тръмп – кандидатът на републиканците, рядко се обръщаше към най-близкия си конкурент в първичните избори без да го нарече „лъжеца Тед Круз“, коментира Джоузеф Най, бивш помощник-секретар по отбраната в САЩ и професор в Harvard University.

По подобен начин Тръмп рядко пропуска възможност да се обърне към Хилари Клинтън – предполагаемия кандидат на демократите, без да закачи едно „мошеник“ преди името ѝ. Когато наскоро тя отправи внимателно изказване по външната политика, Тръмп отговори, наричайки я „лъжец от световна класа“. Но според PolitiFact – печелила Пулицър организация, която проверява истинността на политическите изказвания, 60% от твърденията на Тръмп, изследвани от началото на кампанията му, са грешни или абсолютно „лъжи“ за разлика от 12% за Клинтън.

Някои циници определят подобна размяна на обвинения между кандидатите като типично поведение на политиците. Това обаче е твърде повърхностна позиция, тъй като пренебрегва сериозни въпроси за това колко честни искаме да са политическите ни лидери и политическият ни дискурс.

Всъщност може и да не искаме политическите ни лидери да казват буквалната истина през цялото време. Във време на война или по време на операции за борба с тероризма заблудата може да е необходимо условия за победа или успех, което очевидно е от наш интерес, пише Най.

Други случаи не са толкова драматични, но са също толкова важни. Понякога лидерите имат цели, които се различават от тези на голяма част от последователите им. Вместо да разкрият различията, те заблуждават последователите си. Когато подобни действия са користни, както в случаи с корупция или нарцистично удовлетворение на егото, моралната цензура е лесна и подходяща. Други лидери с различни цели от последователите си обаче инвестират сериозно в образоването на тези, които биха се противопоставили на различната им гледна точка.

В някои случаи лидерите намират, че е невъзможно да образоват последователите си по адекватен начин навреме или пък техните последователи са твърде дълбоко разединени, за да достигнат до консенсус, който ще поддържа колективни действия. При такива обстоятелства някои лидери може да заемат покровителствена позиция и да решат да подведат последователите си, ако смятат, че е за всеобщо добро.

Линдън Джонсън, например, заблуждава поддръжниците си от юга, за да прокара Закона за граждански права от 1957 г. Шарл дьо Гол не разкрива стратегията си за независимост на Алжир, докато не поема властта през 1958 г. Джон Ф. Кенеди пък скрива от обществото изтеглянето на американските ядрени бойни глави от Турция в сделка, която слага край на Кубинската криза през 1962 г. по мирен начин.

Нещо повече – Франклин Рузвелт лъже американското общество за германската атака срещу американски военен кораб, за да преодолее изолационистката съпротива за подкрепа на Великобритания преди Втората световна война. А Уинстън Чърчил веднъж казва, че истината може да бъде „толкова ценна, че винаги трябва да бъде заобиколена от лъжи“.

Фактът, че крайните цели понякога може да оправдаят нарушаването на нормите за честността не означава, че всички лъжи са равнопоставени или че трябва да се откажем от всяка морална оценка в подобни случаи, допълва Най. Макиевелистките заблуди често са част от стратегия, например, при преговори или дори при убеждаването на дадена група да приеме нови цели. Намеренията обаче са от значение. Заблуда, която е само користна се превръща от стратегия, която може да е от полза за другите, до егоистична манипулация.

Дори ако някой признае, че заблудите понякога може да са нужни, той все пак може да поиска да узнае важността на целта, наличието на алтернативни средства за постигането ѝ, дали заблудата може да се разпространи, създавайки прецедент, вредите за различните жертви или дали поведението на измамника може след това да бъде разкрито и обяснено.

Президентите може да създават лоши прецеденти. Когато Рузвелт лъже за германската атака, той поставя ниска летва за силно украсеното описание от Рузвелт на атаката на Северен Виетнам срещу американски военни кораби, което води до Тонкинската резолюция от 1964 г.

Твърде лесно е за лидерите да убедят себе си, че казват благородна лъжа за доброто на последователите си, когато всъщност те просто лъжат за политическа или лична изгода. Именно затова е важно в една демокрация внимателно да следим естеството на компромисите, които се правят между целите и средствата, ползвани от лидерите. Наистина може да има ситуации, при които бихме одобрили политически лидери да ни кажат лъжа, но подобни случаи трябва да останат редки и внимателно да бъдат проверявани. В противен случай принизяваме валутата на нашата демокрация и понижаваме качеството на политическия ни дискурс.

Ето защо е грешка циниците да определят риториката на Тръмп просто като едно от нещата, което политиците правят, завършва Най. Ако PolitiFact и други подобни организации са прави, политиците изобщо не си приличат, когато става въпроса за лъжи. Тръмп е направил много повече грешни твърдения отколкото конкурентите си, а малко (ако има такива) може да преминат теста за безкористност. Независима и силна преса, която проверява истинността, е от съществено значение за запазване интегритета на демокрацията, но също толкова важни са и избиратели, които устояват на цинизма и фалшифицирането на политическия дискурс.