Грешката на Йелън, или когато икономическото разширяване наистина умира от старост

На последната си пресконференция през декември председателят на Федералния резерв на САЩ (Фед) Джанет Йелън имаше интересна размяна на реплики с репортера от АВС Ребека Джарвис.

Журналистът я попита дали предвид факта, че от историческа гледна точка повечето икономически разширявания западат след толкова дълъг период, доколко тя е убедена, че икономиката на САЩ няма да се върне към рецесия в краткосрочен план.

"Мисля, че е мит, че разширяванията умират от старост. Не мисля, че това е така. Затова фактът, че това е доста дълго разширяване, не ме кара да вярвам, че дните му са преброени", отговори тогава председателят на Фед.

Йелън греши, а заедно с нея и много други, пише за Washington Post икономическият репортер Робърт Самюелсън. Невероятна реалност е, че вярата на икономистите във възможността за безкрайно разширяване е оцеляла и след финансовата криза от 2008-2009 г., и след Голямата рецесия.

Вярно е, както обяснява Йелън, че няма магически праг (да кажем шест години), отвъд който икономическото разширяване трябва да даде път на рецесията, обикновено дефинирана като две тримесечия с намаляващо производство (брутен вътрешен продукт). Бизнес циклите се различават. Важно е още обаче, че колкото по-дълго продължи едно разширяване, толкова повече то променя настроенията, поведението и моделите на харчене, и то по начин, който ги обрича. Рано или късно "остаряването" е фатално.

Някои заплахи са широко признати. Голямото търсене на автомобили или жилища се изчерпа. Запасите от потребителски стоки се увеличават, а личните покупки се забавят по-бързо от производството. Има свръхинвестиции в някои сектори (например високотехнологичния), което води до фалити. По-високата инфлация кара Фед да повишава лихвените проценти. А има и външни „шокове“ за икономиката – сериозният срив на цените на петрола например.

Всички тези причини са стандартни. Обикновено им трябва година, за да се наложат в системата. (Средната дължина на 12 рецесии от 1945 г. насам е 11 месеца, твърди National Bureau of Economic Research, академична група, изучаваща рецесиите).

По-малко разбрани и по-унищожителни са широко разпространените промени в икономическо поведение, предизвикани от двете най-дълги бизнес разширявания в американската история: 106-месечният период през 60-те години, или почти 9 години от февруари 1961 г. до декември 1969 г., и дългото десетилетие разширяване между март 1991 г. и март 2001 г. По онова време те изглеждат като приятни триумфи. При повторно вглеждане обаче възходите довеждат до дестабилизиращи спадове, продължили години наред.

Наследството от 60-те години бе инфлационна психология. Американското правителство сякаш обещаваше, че с правилните икономически политики може да сложи край на рецесията и да гарантира „пълна заетост“. Това освободи компаниите и служителите от ограниченията на цените и заплащанията. Последствията бяха опустошителни. На практика, както инфлацията, така и безработицата в САЩ се влошиха, а Фед се колебаше с кое да започне да се бори първо. Инфлацията достигна до цели 13% през 1980 г. Има четири рецесии от 1969 до 1981 г. Американците бяха ужасени. В проучвания на Gallup от 1973 до 1981 г. те последователно класират инфлацията като най-големия проблем на страната.

Възходът през 90-те и началото на новото столетие има подобен, макар и не същия, ефект. Американската икономика изглежда е станала по-малко рискова. Икономистите обявиха „Голямата умереност“ като част от бизнес цикъла. Фед смачка инфлацията. С малки промени на лихвените проценти тя успя да обезвреди сериозни сривове. Имаше само две леки рецесии (1990 и 2001 г.). По-малко рискова икономика оправда преди опасните практики. Банките станаха твърде зависими от краткосрочните заеми. Кредитите за жилища можеха да отидат и при не толкова сигурни кредитополучатели, тъй като работни места имаше много, а цените на жилищата постоянно се почакваха, което засилваше обезпечението.

Сега знаем, че това бе по-скоро "пожелателно мислене". Икономиката не бе станала по-стабилна за постоянно. Парадоксално колкото по-дълго продължаваше просперитетът, толкова по-самозаблуждаващо и самоунищожително мислене предизвикваше той. Психологията се промени към по-лошо, точно както през 60-те години.

Никой не иска сегашното бизнес разширяване скоро да спре. Въпреки че експанзията продължава вече почти седем години, тя все още не се усеща като възстановяване за милиони американци. Както през 60-те години, последиците от срива са продължителен период на завишена нестабилност и тревоги. Но не трябва да игнорираме и по-големия урок от тези епизоди.

Това, което историята ни учи, е тревожно. А то е, че преследването на безкраен просперитет е обречено на провал. А дори може и да се обърне срещу нас. Периодичните рецесии и мечите пазари имат полезна, макар и неприятна, функция. Те напомнят на хората за риска и сдържат инфлацията. Твърде много неуспехи, разбира се, превръщат желаната дисциплина в социална трагедия. Какъв е оптималният микс от рецесии и разширявания? Това е труден, ако не и невъзможен, въпрос, който изисква отговор. Икономистите обаче трябва да се опитат да го намерят, а не го правят.

Проблемът с мисленето, че разширяванията не умират от старост е, че те го правят – не според предвидим график, а просто като практически въпрос. Пренебрегването на това ни дава фалшивото обещание, че някакъв идеален набор от политики може да поддържа икономическото разширяване завинаги. А това няма как да се случи.