Каква е играта на Ким?

Непосредствените причини за неотдавнашния дипломатически пробив на Корейския полуостров са добре известни: засилени международни санкции срещу Северна Корея (КНДР), одобрени дори от Китай и Русия, както и войнственият отговор на президента на САЩ Доналд Тръмп на неотдавнашното засилване на ракетните и ядрени опити при управлението на Ким Чен Ун, лидер на КНДР от 2011 г.

Но така се пропуска един по-фундаментален подтик: засилващите се амбиции на Китай да доминира в Източна Азия. Очевидните действия на Ким за помирение с южнокорейския си колега – президента Мун Дже Ин, са преди всичко гамбит за сближаване с Америка, за да се сдържа Китай. Той се надява да намали тоталната икономическа зависимост на Северна Корея от Китай и да обуздае домогванията на Пекин да контролира бъдещето на Корейския полуостров, посочва проф. Жан-Пиер Кабестан за в. New York Times, цитиран от БТА.

Оцеляването и сигурността на режима отдавна са най-важен приоритет за семейството на Ким, а политическата независимост не остава далеч назад. Това са основните причини, поради които той се стремеше към разработването на севернокорейски ядрени оръжия и ракети с голям обсег на действие. За тази цел бяха използван и политически чистки, особено убийството на чичото на Ким Чен Ун през 2013 г., който беше заподозрян в поддържане на особено близки отношения с Китай, а в началото на 2017 г. - и на полубрата на Ким - друго протеже на Пекин, някога смятан за вероятен наследник на предишния лидер на КНДР Ким Чен Ир.

Сега, след като тези неотложни екзистенциални цели изглежда са постигнати, икономическото развитие стана основен въпрос за дългосрочната стабилност на режима. Изобщо не е съвпадение, например, че миналия месец Корейската работническа партия рязко реши да изостави отдавна установената си политика на едновременно развитие на икономиката и на армията на страната - особено ядрената ѝ програма - за да се фокусира изцяло върху икономическото развитие.

Но какъв е най-добрият начин да се постигне това? Предвид, че над 90 на сто от севернокорейската търговия вече зависи от Китай, по-нататъшно сближаване с Пекин води до риск от превръщане на Северна Корея в придатък на Пекин или в зависима страна - мечта за някои китайски националисти, но кошмар за почти всеки севернокореец. Интеграцията със Южна Корея би подкопала върховенството на семейството на Ким. На теория, Русия би могла да намали севернокорейската зависимост от Китай за петрол и газ, но не много повече. Така че за севернокорейския лидер най-добрият вариант за подсилване на икономиката е да диверсифицира партньорствата ѝ и да се открие към Япония и Запада.

Сближаването със САЩ и отдалечаването от Китай е разумна стратегия и от гледна точка на сигурността. Китай може да не заплашва открито севернокорейската независимост, но амбициите на страната да контролира по-добре своята „близка чужбина“ могат само да подхранват сериозни подозрения в Пхенян. (Изглежда не се и говори за активизиране на стария китайско-севернокорейски съюз или на отдавна забравения договор за съвместна отбрана). Опитите на Ким днес за преговори с Тръмп в опит да се възпре Китай, не са толкова различни от действията на Мао Дзедун, който протегна ръка на американския президент Ричард Никсън през 70-те години, за да възпре съветската заплаха.

Това развитие, независимо колко внезапно или малко вероятно може да изглежда, не би трябвало да е изненада, особено в част от света, където държавните лидери клонят към реализъм по отношение на международните дела. А Ким може би е най-големият реалист от всички тях, посочва още БТА.

Всичко това изобщо не означава, че Китай скоро „ще спре да бъде фактор“, както спекулираха някои. Пекин винаги ще бъде част от картината, а понякога и част от проблема. Северна Корея трябва да се пренастрои и да ограничи рисковете.

Внезапната и необявена среща между Ким и китайския президент Си Цзинпин, състояла се неотдавна в Пекин, беше преди всичко забележително дипломатическо шоу. През петте години, откакто е на власт, Си изглежда, че като цяло пренебрегваше Ким; сега може би съжалява за този подход.

Аз мисля, че севернокорейската еднопартийна система ще се запази доста време и през това време ситуацията с човешките права в страната ще продължи да бъде тежка. Подобрените отношения между двете Кореи, и дори сключването на мирен договор, няма да доведат до никакво обединение. Всякаква подобна инициатива би била самоубийствена за Пхенян и прекалено скъпа за Сеул.

Но все пак мисля, че този момент наистина е рядка възможност за Америка и нейните съюзници да подобрят отношенията си със Северна Корея - и да работят с нея за създаването на нов баланс на силите в Североизточна Азия, който може да уравновеси амбициите на Китай за доминация в региона и да служи по-добре на интересите на Запада.