Нуждата на Източна Азия да промени модела си на растеж

Всичко това означава, че т.нар. конкурентни обезценявания на валутата в Азия няма да сработи за региона, дори ако това предостави на износителите краткосрочно предимство. Тъй като производството в Източна Азия в момента е една огромна интегрирана мрежа, понижаването на разходите за износа на една страна чрез обезценяване ще намали цената, която всички азиатски износителите получават. По-слаба валута ще направи и вноса от развитите икономики по-скъп, което ще се отрази негативно на местните домакинства.

Нещо повече, обезценяването ще насърчи огромен отлив на капитал от Азия, с изключение на установени убежища като Япония. Именно през такъв проблем преминава в момента Китай. Мащабът на отлива на капитал принуди централната банка да използва стотици милиарди долари от валутните резерви, за да стабилизира юана.

Междувременно търговската суперсила Китай запазва значителен дял от евтината и нискоквалифицираната посредническа търговия в Азия. В същото време страната увеличава дела си в скъпата търговия с висока добавена стойност.

Това означава, че Китай сега се конкурира с износители от страни с ниски доходи като Индонезия и Филипините, както и с компании в Малайзия, Сингапур, Япония и Южна Корея. Трансазиатската търговия ще стане по-конкурентна с времето, тъй като регионалните икономики прилагат политики, за да гарантират по-голям дял от посредническия пазар или да търгуват за сметка на съседите си.

Ако Азия иска да расте по-просперираща, тя трябва да промени икономиката си от състояние на производители до такова на крайни потребители. Тя трябва да създаде свои собствени пазари вместо просто да произвежда стоки по-евтино за развитите икономики.

Това обаче ще изисква радикални политики, които ще преобърнат дългогодишните нагласи, приоритизиращи корпоративния сектор за сметка на домакинствата. Вместо това правителствата ще трябва да насърчат потреблението и да премахнат субсидиите за инвестиции.

Китай е най-явният пример за това как старият модел се проваля. През последното десетилетие икономическият растеж се захранваше от увеличение от над 11 пъти на кредита – от 3 трлн. до 34 трлн. долара. Ресурсите се изливаха във фиксирани инвестиции и производство включително износа, като се обръщаше малко внимание на възвращаемостта по капитала или реалното търсене. Китай ще трябва да използва почти целите си валутни и други резерви, за да реши развиващия се проблем с лошите дългове.

През цялото това време се отделя малко внимание или фокус върху изграждането на институции, които са необходими на всяка страна, за да избяга от т.нар. капан на средния доход: върховенство на закона, сигурни права по недвижимите имоти и интелектуалната собственост и градивното унищожаване на фалирали държавни компании, като това са само три от примерите. Шансовете Китай някога ще достигна статута на високи доходи, подобно на Япония, Южна Корея и Тайван, все повече намаляват.

Дори ако развиващите се страни в Азия признаят нуждата от нов модел, малко вероятно е те да възпроизведат забележителния темп на растеж на предшествениците си. Това означава, че през следващите две десетилетия високо населените азиатски страни като Китай, Индонезия и Виетнам ще се изправят пред предизвикателството на застаряващото население преди да спечелят статут на развита държава. Ако Азиатското столетие предполага, че икономиките могат да се разраснат като една, то тогава може би са попаднали в сериозна беда.