Кърваво бъдеще очаква Сирия и след Асад?

Въпреки че този ход до голяма степен е спомогнал на френските власти да спечелят позиции в региона, той е извършил рязко и същевременно субективно и незаслужено разслоение на сирийското общество. В резултат страната се намира в постоянно напрежение от 1946 г. насам, когато бе обявена независимостта на първата в историята сирийска република.

След поредица от управленски смени и постоянна политическа нестабилност през 1971 г. президент става Хафез Асад, който заема поста до смъртта си през 2000 г. Под негово ръководство Сирия преминава към силно авторитарна еднопартийна система, разчитаща почти изцяло на влиянието на алауитите над консервативното ислямистко мнозинство на сунитите.

Въпреки надеждите на опозицията да разбие политическия монопол след смъртта на Хафез Асад постът веднага е зает от сина му Башар. Образован на Запад, с привидно свежи и интересни идеи, новият лидер е надеждата на страната за възраждане на свободата и демократичността в Дамаск.

Башар Асад успя да запази крехката стабилност в страната за повече от десетилетие. Въпреки това все по-влошаващата се икономическа среда породи поредица от бунтове в целия близкоизточен регион от 2011 г. насам. Гражданските вълнения очаквано не пощадиха и Сирия.

Започналите през март 2011 г. безредици се ускориха, за да достигнат до сегашния етап на гражданската война. Бойното поле е все по-разпокъсано, като в конфликта се намесиха дори и редица неофициални военни формирования като Шабиха, екстремистката групировка Шия, както и цивилните сили на управляващата партия БААС.

Опозицията обаче е още по-многополюсна. Въпреки че Свободната сирийска армия се определя като антитеза на режима на Асад, нейната позиция далеч не е на водеща сила. Схемата на опозиционните сили показва много участници, в това число и Ислямския фронт за освобождение на Сирия, които обаче освен ненавистта си към настоящия режим имат и много собствени противоречия. Именно това е и причината режимът на Асад да запазва години наред привидна стабилност.

На фона на цялостната политико-религиозно-икономическата нестабилност на Сирия едно е ясно – режимът на Асад си отива, със или без намеса на външни сили. Малка обаче е вероятността страната да опита плавен и по-малко болезнен преход към новото управление. Сигналите за това са видими дори и в момента – Свободната сирийска армия, ръководеща обединената опозиция, продължава да оглавява движението под натиска на Катар. Дългосрочните индикации обаче са, че алиансът ще се раздели още преди войната дори да е завършила.

Нещо повече, привнесените в страната джихадисти и по-специално групата популярна като Фронт Нусра, представлява заплаха за бъдещото развитие на Сирия. Привидната цел на движението е свалянето на режима на Асад. Зад това обаче се крие по-дългосрочната идея азиатската страна да премине трайно и безвъзвратно в категорията "ислямски“. В резултат всяко бъдещо правителство вероятно ще има силни ислямистки тенденции и ще излага на опасност останалите групи, особено християнското малцинство.

Ако пък потиснатите сунити подобрят позициите си в Дамаск, то алауитите ще бъдат поставени в позицията да се борят за оцеляване. Едно е ясно – поглеждайки към всичките общности в Сирия, ръководени чрез и стимулирани към насилие и кървава борба, малка е вероятността страна да намери покой в близко бъдеще.