Източноевропейските държави агресивно повишават минималните заплати в условията на остър недостиг на работна ръка. Въпреки това тези икономики запазват своята международна конкурентоспособност и все още растат по-бързо от по-богатите си съседи. Националистическите и популистките правителства от региона успяват с политики, които техните либерални предшественици не биха рискували.
Но успехът няма да трае вечно без по-сложни и целенасочени политики, пише Леонид Бершидски за Bloomberg.
Тази година реалните минимални заплати се увеличиха в цяла Европа. Латвия е единственото изключение: Тригодишното споразумение между работодателите, работниците и правителството, подписано през 2017 г., не призова за увеличаване на минималната работна заплата през тази година, така че тя се понижи в реално измерение. Страните от Южна и Източна Европа, където минималните заплати са най-ниски, отбелязаха най-големи повишения.
Тенденцията ще продължи през 2020 г. и след това. Полша планира увеличение на минимална заплата в номинално изражение с 15,6% през 2020 г. и още 15,3% през следващата година. Словакия вдига минимална заплата с 11,5% през следващата година, Литва - с 9,4%, а Унгария и Румъния – с по 8%. Сякаш Източна Европа се е събудила от кошмар, в който е трябвало на всяка цена да задържи заплатите си ниски от страх да не изгуби фабриките си, притежавани от Германия и Франция и сега се опитва да компенсира уплахата.
Някои дори могат да кажат, че регионът осъществява свръхкомпенсация. В голяма част от света растежът на заплатите изпреварваше увеличаването на производителността през последните години, но в източната част на Европа прекъсването на връзката бе по-силно, отколкото в западната част на континента. Недостигът на работна ръка, причинен от емиграцията и значителните чуждестранни инвестиции в индустрията, гарантираха, че заплатите се покачват с много по-бързи темпове от производителността.
Тенденцията е налице от десетилетие и въпреки това източноевропейските икономики останаха конкурентоспособни. Те все още са най-бързо развиващите се на Стария континент въпреки общото забавяне, а чуждестранните инвестиции са стабилни.
През 2009 г. Андреас Ньолке и Арджан Влигентхарт публикуваха влиятелно изследване, в което описват посткомунистическите икономики на Централна и Източна Европа като „зависими“, ограничени в предоставянето на евтина работна ръка на предимно чуждестранни предприятия. Много беше казано и написано оттогава за лимитираността на този модел. В действителност растежът при него е възможен само докато работниците са по-бедни, отколкото в съседните страни. Това естествено води до голямо неравенство, като значителна част от него е скрита от официалната статистика, тъй като несъразмерен дял от доходите и богатството отива не при най-богатия 1% от жителите на дадена страна, а се насочва към чужденци.
Чувството, че не се напредва икономически доведе до възход на националистическите и популистките правителства в региона. Те обещаха да отстранят проблема чрез по-високи данъци върху чуждестранните собственици, които да бъдат преразпределени чрез по-големи социални трансфери. Известната полска програма 500+, която раздава пари в брой на семейства с деца, е отличен пример. В Унгария, Румъния и на други места популистките правителства примамваха избирателите с щедри подаяния от този вид.
Тези социални политики, каквото и да се мисли за тяхната ефективност, извадиха хората от крайната бедност, намалиха неравенството и засилиха вътрешните разходи, които сега са с основен принос за растежа в Източна Европа.