Нека съживим трансатлантическата любовна история

Силовата политика от двете страни на Атлантическия океан сякаш се колебае между фарса и драмата. Кой има нужда от фактори като Китай и Русия, когато различията в западния свят са толкова очевидни, а доверието - толкова ниско? Все пак с руската агресия в Азовско море си припомняме какво наистина има значение. Може ли да се намери ново равновесие между САЩ и ЕС?

В нито един момент след Студената война Западът не е имал такава нужда от нов голям проект, както сега. Лесно може да се състави списък с 4-5 основни точки, започвайки от НАТО и поддържането му като силен и проспериращ трансатлантически съюз чрез подновяване на Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство. Възстановяването на доверието често изисква малки, но смислени проекти. В случая Източна Европа може да предложи решения. Нарастващото усещане в геополитическите кръгове е, че Изтокът e “лесен за превземане”. Големите борби за власт в тази част на света се разпалват отново след почти 30 години - и затова Западът трябва да действа, пише в колонката си за Deutsche Welle Раду Магдин. 

За Запада е лесно да бъде парализиран от собствените си опити в търсенето на равновесие. Както беше посочил Зигмар Габриел в едно свое интервю, днес Европа не може да живее с Тръмп, но не може да живее и без САЩ. Все пак архитектите на новите трансатлантически отношения не трябва да пренебрегват какво се случва между Адриатика, Балтийско море и Черно море. Скорошните кризи показаха, че една решителна намеса на един ранен етап може да постигне чудеса, вместо впоследствие да се търси решение на последиците от бездействието.

Американците продължават да изпълняват своята роля в региона и изглежда са наясно както с икономическите, така и с политическите и военните залози. Повече се очаква от Брюксел и Берлин. Като епицентър на европейската политика, те трябва да обърнат сериозно внимание на голямата борба за надмощие във и около Източна Европа. В крайна сметка много страни от този регион са членки на ЕС, а непосредственото съседство играе важна роля. Различните формати за регионално сътрудничество предлагат възможни съюзи в бъдеще.

Китайската офанзива, залагаща на чара, е в пълен ход, а форматът "16 + 1" (платформа за задълбочаване на контактите между Китай и 16 централно- и източноевропейски страни) е повече от една организация за двустранни отношения, стъпваща върху ключови инвестиционни проекти, само изглеждащи политически безобидни. Инициативата "Три морета" е отговор на "Европа на две скорости", за която френският президент Емануел Макрон настоява. Вишеградските държави са осъзнали, че не могат да се справят сами без помощ от Запада, което е също една от причините за появата на този нов проект. Освен това руското влияние в някои страни от Вишеград, Западните Балкани и Източното партньорство е толкова силно, че всеки, който помни съветските времена, определено има за какво да се безпокои.

Проблемите обаче не свършват с това. Европейската политика за съседство си остава горещ картоф и има нужда тя да се води по-смело и енергично. Равновесието в Западните Балкани и водещите страни от Източното партньорство продължава да бъде нестабилно, но поне балканските страни имат перспективата да се присъединят към ЕС през 2025 година. Реалистите гледат на Украйна като на бреме за Запада, те повтарят като мантра: "Това не е нашата борба". На друго мнение са хората, водени от ценностите: за тях Украйна е от ключово значение, а не само тестови полигон за големите сили.

Неотдавнашните събития в Азовско море не променят радикално ситуацията. Но те помагат на Брюксел и Вашингтон да видят колко сериозно е предизвикателството от страна на Русия. След Грузия и Украйна няма никаква гаранция, че Русия няма да се почувства окуражена да вземе на прицел и някоя от балтийските държави или друг съюзник на НАТО. Има нужда от единен фронт на една "политика на сдържане 2.0", по думите на Майк Помпейо, които могат да се разглеждат като началото на един възстановителен проект. До края на мандата на Тръмп се очертава едно конкурентно сътрудничество между Брюксел и Вашингтон, но политиката за сигурност винаги трябва да бъде под знака на тясното сътрудничество помежду им.