Politico: България конкурира успешно Гърция

След като си казахме „чао“, караме по криволичещ път, който се движи паралелно с очертанията на границата. Диви, надвиснали храсти никнат от двете страни на пътя. Асфалтът е напукан и разбит. Забравени от времето, дървени наблюдателни постове гледат към границата от високо. Тази област от страната е със силно развито земеделие и съм любопитен да разбера как гръцките фермери се справят в кризата.

Село Агристро има население от около 410 души. Отбиваме до малка чешма. Хората си мият ръцете и утоляват жаждата си на следобедното слънце.

След няколко пресечки на верандата на една къща срещам местния фермер Христос. Гол до кръста, със слабо тяло и тъмен тен от лактите надолу и посивяла брада. Той не спира да пуши по време на интервюто с него. Жена му носи вода с лед и кекс. В двора 6-годишната му дъщеря Апостолина се люлее на люлка.

Христос отглежда пшеница, царевица и рапица. Той има лиценз за обработването на земя с площ 350 хил. кв. м. Нещата не са добре. От май е доста сухо, което е лошо за земеделската продукция. Обикновено той очаква да добива 250-300 кг продукт на 1 000 кв. м, но тази година е добил само 50 кг заради неблагоприятните метеорологични условия. Оборудването е негово и получава, също както другите фермери, субсидии за продукцията и оборудването си. Фермерите получават субсидии в зависимост от размера на земята, която обработват, обяснява той. Проблемът е, че през последните години субсидиите не са очаквани.

„Гръцкото правителство ми връща данъците за използваното от мен гориво“, обяснява той. „Близо 30%. Получавам ги всяка година, на две вноски. Но от 2011 г. насам не съм субсидиран правилно – обикновено имаше максимално забавяне от месец или два – но тази година не съм получавал нищо. Мисля, че това е заради факта, че правителството няма пари, а не поради политически причини.“

Той се справя малко по-добре с европейските субсидии, които все още идват, но не по начина, по който трябва. „ЕС е добър съюз, но финансирането, отпускано за селско стопанство, невинаги стига до самите фермери. Често парите се поглъщат от бюрокрацията, а понякога парите се преразпределят към други сфери, извън селското стопанство“, коментира фермерът.

„Цените, които плащам за суровини, също са доста високи“, продължава той. „Плащам близо 23 евро за чувал с тор и около 60 цента за килограм семена пшеница, което е твърде скъпо. Това се дължи на проблеми, датиращи от доста време, като слабите профсъюзи, но се задълбочиха по време на кризата: цените на суровините все още са същите, но моите продажни цени спаднаха заради намалялото търсене.“

Често, казва ми той, трябва да продава продукцията си при цена, представляваща половината от разходите за производство.

„Тук на границата“, обяснява той. „Земята не дава плодове.“

В отговор на въпрос „По какъв начин те засегна кризата?“ той пали още една цигара и отговаря: „Кризата ме засегна доста заради принудителните промени на правителствените политики. Преди имахме Земеделска банка, която даваше заеми за фермери. Но след кризата ЕС настоя банката да бъде затворена, като част от исканията за преструктуриране на финансите. Сега нямаме достъп до подобно финансиране. Все още можем да вземем кредити от други банки, но те са обикновени търговски банки, и средствата, които можем да заемем, са много по-малки. Считам се за организиран фермер, защото все още имам нужното оборудване, но не мога да си позволя да го използвам.“

„Семената рапица струват 2 800 евро“, обяснява ми той, след като ме води да видя част от обработваемата земя, засята с рапица, която отглежда заради договор с фирма, която използва растението за биогориво. „Продавам цялата продукция за 2 400 евро.“

Също като всички гърци той страда заради увеличените данъци, които дойдоха със спасителните пакети. Данъците върху вносните суровини и данък добавена стойност, който нарасна от 13% до 23%, заедно изцеждат печалбата на бизнеса. „Данъците ми се увеличиха“, жалва се фермерът.

Освен това той се изправя пред още един проблем – нарасналата конкуренция от българските фермери. „Техните суровини и работни заплати, които плащат, са много по-евтини и ниски от нашите“, казва той. „Ето защо те могат да произвеждат по-евтино от гръцките фермери. Продуктите, които идват от България, ни превъзхождат по разходи.“

„Ще оцелее ли бизнесът ти?“, питам аз. „По начина, по който върви – не“, отговаря той. Питам го дали обвинява българите за част от проблемите си: „Не, българите правят това, което могат, и го правят коректно – трябва да намерим начин да произвеждаме при по-ниски разходи, но с всички тези данъци това е невъзможно.“

На връщане Алексис ми споделя своите виждания за кризата, пред която са изправени гръцките фермери. „Всичко е заради неправилната употреба на субсидиите“, казва ми той. „На фермерите се дават големи субсидии, а те просто пропиляват парите – купуват оборудване, от което не се нуждаят, само защото е субсидирано.“

„А и ЕС е виновен също“, продължава той. „Те знаят, че парите се използват неправилно. Но защо го толерират? Защото страните членки се радват, че могат да продават оборудването си.“

Очевидно това води и до корупция. „Хората биха използвали парите за други неща“, продължава той. „Те получават субсидии за 12 000 евро, харчат 10 000 евро за оборудване и 2 000 за дома си.“

„Да, българите не са изправени пред подобни данъци, пред каквито са гърците, но те също така никога не са получавали субсидии, докато не се присъединиха към ЕС. Това ги принуди да развият по-напредничави и ефективни техники. Ето защо това е още един проблем, върху който да се замислим, когато сравняваме гръцките и българските фермери“, заявява Алексис.