Непоносилната тежест на егоизма в италианската политика

„Няма място за лични съображения“, написа бившият министър-председател на Италия Марио Монти миналата седмица, призовавайки Марио Драги – своя наследник технократ и приятел – да не подава оставка.

„Усещането за дълг към държава, към гражданите, е над всяко друго съображение“, написа Монти, макар че призна „разбираемата горчивина“, която „Супер Марио“ вероятно усеща, изправен пред „дребнавите игри на различни партии в последно и още по-скорошно време“.

Всичко това звучи много карлайлско, пише редакторът на Politico Джейми Детмер.

Викторианският писател и културен полемист Томас Карлайл вярва, че „Великите мъже трябва да управляват“, а „останалите да им служат“. Неприятел на демокрацията или утилитаризма - „философия, която пасва на свиня“, както казва той – мизантропът Карлайл отделя малко време за малките хора – великите хора са двигателите на прогреса и историческото развитие. И съзнателно или по друг начин голяма част от подкрепата тази седмица за Драги, идваща от великите и добрите в Италия и Европа, повтори историческата теория за великия човек.

Италия не може да се справи без „човека, който спаси еврото“.

Всъщност, преди един от партньорите в управлението – Движението „Пет звезди“, да бойкотира вота на доверие заради пакета, насочен към разходите за живот, за 26 млрд. евро тази седмица, коалицията, водена от бившия гуверньор на Европейската централна банка, бе постигнала много. Има и все още много за правене, за да се проведат реформите, които страната трябва да наложи, за да получи милиарди евро помощ след пандемията от Европейския съюз – реформи, които сега са застрашени от политическите сътресения и от предсрочните парламентарни избори тази есен.

В 36-минутното си изказване в сряда пред италианския Сенат Драги подчерта постиженията на многопартийното си правителство, хвалейки единството на коалицията, която направи възможни битката с предизвикателствата през пандемията, енергийната криза и сушата. „Заслугата за тези резултати е ваша заради вашата решимост да поставите встрани различията и да работите за доброто на страната, с равно достойнство и взаимно уважение“, каза Драги пред сенаторите.

Избран през февруари 2021 г. от италианския президент Серджио Матарела, 74-годишният Драги често се наслаждава на високи рейтинги на одобрение оттогава насам – понякога от 65%, но никога не се е налагало да се изправя пред избирателите. Популярността и програмата му никога не са били тествани в кампания или с избирателните урни.

От назначаването му като ръководител на широко, но и разпокъсано правителство на националното единство обаче е имало регионални и общински избори, а картината, която те очертават, е смесена.

През юни лявоцентристката коалиция, водена от Демократическата партия – най-лоялният управляващ партньор на Драги – си подсигури няколко ключови победи в местни избори и дори грабна традиционно консервативния град Верона и 7 от общо 13 провинциални столици, някои от които в северните крепости на партията „Лига“ на Матео Салвини. Макар че това бе интерпретирано като вот на доверие в Драги, ако се разгледат числата, има изобилие от доказателства, които показват, че успехите на левицата, подкрепяща Драги, бяха основно заради разцепленията в дясната коалиция.

Последните социологически проучвания показват, че обединена десница – начело с „Италиански братя“, най-популярната партия в страната в момента – вероятно ще спечели категорична победа на следващите парламентарни избори. А подкрепящите Драги, най-вече секретарят на „Демократичната партия“ Енрико Лета, изглежда пренебрегват социологическите проучвания, които предполагат, че значителна част от електората не е толкова щастлива, че демокрацията е в пауза и че Италия се управлява от човек, който олицетворява управленската класа – човек, който знае най-добре и който върви в крак с предписанията за реформи, одобрени от еврократи с подобно мислене в Брюксел.

Лета и други поддръжници вместо това посочват огромната публична кампания, която призоваваше Драги да остане на поста. Те казват, че демонстрациите в десетки градове из страната и призивите от топ индустриалци, професионални организации и около 2000 кметове наистина отразяват мнението на Италия – демокрация чрез акламация тогава, а не чрез гласуване.

Човек обаче няма нужда да подкрепя лидера на „Италиански братя“ Джорджия Мелони, за да види основание в скорошния ѝ коментар, че „автокрациите са тези, които твърдят, че представляват хората, без да има нужда гражданите да гласуват, а не западните демокрации“.

Със сигурност е вярно, че под управлението на Драги Италия отчете стабилност и предсказуемост на правителството, но недостатъкът на „директорските“ управляващи е, че често не са добри в политиката и я възприемат като неудобство. А Драги беше особено нетърпелив към избраните политици, виждайки всички разногласия в управляващата си коалиция като дребни съперничества и изборни маневри, които просто пречат на великите хора да управляват.

Въпреки че спечели вота на доверие тази седмица и запази мнозинство, за да управлява, Драги избра да си тръгне, защото някои от коалиционните му партньори – популистите – не приемат ултиматума му да се въздържат от налагане на вето и ултиматуми в бъдеще. С други думи, без преговори, без компромиси, без опит да спазят обещанията си в манифеста или без да реагират на собствените си избиратели. Накратко – без демокрация.

В крайна сметка човекът, който обеща да направи каквото е нужно, когато бе гуверньор на ЕЦБ, реши да не го прави като министър-председател. А може би остави твърде много място за лични съображения.