БВП е (почти) всичко като икономическа мярка

Робърт Кенеди (братът на Джон - бел. прев.) беше най-малкото красноречив, когато каза през 1968 г., че „брутният национален продукт отчита замърсяването на въздуха и рекламата на цигари, но не и красотата на нашата поезия или силата на нашите бракове“. Напалм, затвори, изсичане на дървета, насилие по телевизията и оръжия, едно от които щеше да послужи като инструмент за убийството му (като кандидат президент - бел. прев.) три месеца по-късно: такива неща си проправяха път в данните за растежа. А това, което според Кенеди правеше живота струващ си, отсъстваше от статистиката, пише Джанан Гънейш за Financial Times.

Дейвид Камерън през 2006 г. беше по-мрачен в речта си, но със същото мнение. „Време е да признаем, че в живота има нещо повече от пари“, каза бъдещият съветник на Greensill Capital, лансирайки ОБЛ (общото благосъстояние) като по-благороден наследник на БВП. Близо петнадесет години по-късно много финансово затруднени хора се чудеха дали майката Земя не ни казва да забавим и да не приоритизираме икономическото производство.

Както при краха на въздушното пътуване (наближава нивата от 2019 г.) и края на нощния живот (опитайте се да намерите маса), това разсъждение се чува все по-рядко сега. И продължи не по-дълго, отколкото заслужаваше.

Очертаващата се рецесия ще бъде болезнена. Но тя също така ще отстрани пост-материалистичната дъвка от добрия разговор. Растежът ще бъде по-трудно да се отхвърли като обсесия, когато има толкова малко неща на разположение.

Има два проблема с твърдението, че БВП не е всичко. Единият е, че нито едно разумно същество не е твърдяло обратното. Вторият е, че БВП е почти всичко. Имигранти срещу нативисти (защитници на местните – бел. прев.), градове срещу провинции: културните разломи в Запада си бяха там и преди финансовата криза от 2008 г. Разликата беше, че правителствата можеха да ги запълнят с пари. Преживях последователни избори в Обединеното кралство (авторът е британец, живеещ в САЩ – бел. прев.), на които бяха предложени много по-високи разходи без много по-високи данъци. Тъй като Великобритания извън Лондон продължава с претенцията си за статут на средни доходи, този граждански мир ще бъде по-трудно да се купи. Забавящият се Китай може да разкрие същото. Притчата трябваше да каже, че растежът, а не любовта, прикрива множество грехове.

В курса по икономическа история, който преподава в London School of Economics, моят познат д-р Тим Люниг показва, че богатите нации са по-добри от бедните в почти всички отношения, които ни интересуват. Това включва неща, толкова безценни като избирателното право на жените и неизвършването на убийства. Швеция може да погледне от високо към Америка на някои фронтове, а Дания към Великобритания, но това е в рамките на единия процент от държавите. Поддържането на национални паметници коства пари. Писането на поезия зависи от свободното време, което струва пари. Линията Кенеди-Камерън (и двамата богати деца, забележете) между растежа и висшия смисъл на живота не е толкова лесна за очертаване.

И все още хората я чертаят. Тъй като имах късмет - без симптоми, без хоспитализирани роднини или близки приятели - това, което най-много ме преследваше в пандемията, не бяха последиците за здравето, а скоростта, с която хората поставяха под съмнение дали модерността си струва усилията. Да се ​​предскаже упадъкът на масовото, бързо движещо се човечество е просто песимистично, докато той да се пожелае е романтично и дори реакционно. Възраждането на градовете уби тези пасторални мечти (сега се чувствам емоционален в задръстванията), но тяхната привлекателност, дори за колегите, ще бъде по-трудна за забравяне.

Това, което направи пандемията, беше да извади тази носталгия по по-малко динамичното минало от хората и да й придаде фалшива достоверност. Онова политическо пространство, където могат да се срещнат зелените, консерваторите и левите, се оказа претъпкано.

Без съмнение рецесията ще концентрира умовете. Тъй като публичните пространства се разрушават, връзките се затрудняват, а свободното време става по-малко достъпно, хората ще преоткрият фундаменталната роля на растежа за почти всичко, което ценят. Въпросът е дали трудно спечеленият урок ще оцелее при следващия самодоволен бум, следващата реч срещу растежа и най-вероятния му създател: следващия монарх.