ЕЦБ би могла да определи „безопасен портфейл“ от ДЦК за банките в еврозоната

Европа е изправена пред затруднено положение. Още неограничила пандемията от Covid-19, тя се запътва към нова криза – този път финансова. За да осигурят жизнеспособността на общата валута в основата на европейския проект, лидерите на ЕС ще трябва да си сътрудничат по начини, на които досега се съпротивляваха, пше Bloomberg в редакционен коментар. 

Приемането на единната валута донесе големи ползи - от гладка търговия до подобрена глобална конкурентоспособност. Но еврото също така задължи държавите членки да се откажат от независимата парична политика, която може да помогне за контролa над националните дългове и финансовите системи. Един от резултатите е, че сътресенията при банките представляват повишена заплаха за финансите на отделните правителства, както и обратното - т. нар. „омагьосан кръг“, който се разигра по впечатляващ начин в началото на 2010-те, когато еврозоната почти се разпадна.

През 2012 г. европейските лидери се споразумяха за нещо, което трябваше да бъде голяма част от решението. Те oчертаха пълен банков съюз, в който правителствата ще поемат съвместна отговорност за надзора върху финансовите институции - и най-важното - за преструктуриране или рекапитализиране на банки, когато е необходимо, както и за защита на вложителите. Напредъкът е мъчително бавен. Въпреки че Европейската централна банка сега контролира най-големите банки в региона, отделните правителства все още поемат разходите за спасяване, както показаха мерките в Италия и Германия. Взаимното гарантиране на депозити пък си остава само предложение.

Пандемията утежни проблема, тъй като правителствата поемат все повече дългове в усилията си да осигурят икономическа помощ. Международният валутен фонд изчислява, че държавният дълг в еврозоната ще надхвърли 98% от брутния вътрешен продукт до края на 2021 г., спрямо 84% в края на 2019 г. Още по-лошо е, че задълженията на отделните държави се натрупват в балансите на техните банки. В края на февруари вложенията на италианските банки в местни ДЦК възлизаха на 124% от капитала, което ги прави изключително уязвими в случай на фискални сътресения.

Освен финансовите рискове, които представляват, тези експозиции правят банковия съюз по-труден за постигане политически. Северните страни, като Германия например, не искат да се съгласяват на взаимно застраховане на депозити, ако това означава субсидиране на прекомерните вложения на италианските банки в местен публичен дълг. Правителствата на силно задлъжнелите страни от своя страна се притесняват, че ограниченията върху вложенията на банките им могат да ги направят неспособни да заемат, когато това се наложи.

Има изход. За да подтикне банките към диверсификация, ЕЦБ би могла да определи „безопасен портфейл“ от държавен дълг, съответстващ на дяловете на държавите членки в БВП на региона (идея, първоначално предложена от германския финансов министър Олаф Шолц и разработена от Луис Гарикано, икономист и член на Европейския парламент). Всяко разминаване с този портфейл би довело до увеличаване на капиталовите изисквания за банките. Това отговаря на безпокойството на северните страни, като дава стимул на банките да намалят експозициите си към местното правителство. В същото време това би смекчило натиска, който иначе би бил оказан върху силно задлъжнелите правителства: Намаляването на вложенията на италианските банки в местен държавен дълг би било поне частично компенсирано от увеличаване на вложенията на чужди банки.

Това само по себе си би било стъпка към банковия съюз. Но европейските лидери трябва да отидат по-далеч. Те трябва да предприемат значително надграждане на Единния съвет за преструктуриране, като му предоставят правомощията и ресурсите, необходими за ликвидация или рекапитализация на банки навсякъде в еврозоната, както и за компенсиране на вложителите - както прави Федералната корпорация за застраховане на депозитите в САЩ. За да се направи взаимния гаранционен фонд по-приемлив в политически план, той първоначално би могъл да бъде проектиран само като допълнение към националните фондове.

По време на пандемията европейските лидери бяха склонни да задълбочат сътрудничеството си - най-вече в обединяването на фискални ресурси в подкрепа на най-тежко засегнатите икономики на ЕС. С нарастваща неотложност същата логика важи относно прекъсването на връзката между стабилността на банките и платежоспособността на националните правителства. Докато това не бъде разрешено, европейската единна валутна система си остава опасно недовършена работа.