Демокрацията процъфтява, когато системата работи за всички

Политиката излъчва два вида лидери. Едните винаги посягат към чадъра, а другите, много по-малко на брой, се захващат да променят времето. Напоследък западните демокрации могат да се похвалят с изобилие от политици, криещи се от бурята, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Предполага се, че енергията е синоним на младостта. Но изглежда задачата за преоткриване на политическата сила се падна на 78-годишния човек, който влезе в Белия дом. Все още в първите си 100 дни на поста, Джо Байдън вече показа, че правителството може да променя нещата.

Историята на Запада е такава на демокрации, оставени на милостта на онова, което британският премиер Харолд Макмилън наричаше „събития“. Глобалната финансова криза, възходът на Китай, руският военен авантюризъм, популистките бунтове и наскоро Covid-19 - всички те предизвикаха защитни реакции. Амбицията бе заменена с ограничаване на щетите. И политиците се чудят защо избирателите са загубили вяра.

Изборната победа на Барак Обама през 2008 г. обеща да направи пробив. Както се оказа, президентската смелост не отговори на надеждата. Колко странно тогава е, че именно Байдън, неговият лоялен, едва забележим вицепрезидент, сега демонстрира енергията и решителността, които често убягваха на Обама.

Това не се виждаше в миналогодишната предизборна кампания. Бившият президент Доналд Тръмп нарече опонента си „ленивия Джо“, подигравайки се с неговата възраст и езиковите му оплитания. Много от онези, които приветстваха Байдън отстрани, таяха свои опасения. Отредената му роля беше строго определена: да победи Тръмп, да възстанови що-годе почтеността в американската демокрация и да възроди старите съюзи. Възвръщането към нормалността би било достатъчно.

Вместо това станахме свидетели на най-амбициозната програма за икономическа експанзия след Великото общество на Линдън Джонсън от 60-те години. Байдън иска вече приетият от Конгреса пандемичен фискален пакет в размер на 1,9 трлн. долара да бъде последван от такъв за инфраструктура и образование, който може да възлезе на 3 трлн. Сравненията с Новия курс на Франклин Рузвелт изобщо не са преувеличени.

Колосалните суми са само част от историята. Истинският смисъл, символизиран от новата федерална помощ за намаляване на детската бедност, се крие в смелото преутвърждаване на отговорностите на правителството. „Можем да направим толкова много“, каза Байдън по време на първата си пресконференция в Белия дом, загърбвайки философията на оцеляването на свободния пазар.

Скептиците могат да кажат, че Байдън не е направил нищо повече от това да се възползва от „Covid момента“. Щетите, причинен от пандемията, премахнаха страховете от „голямото“ правителство. Вярно е, че президентът хвана момента. Целта обаче далече не е мимолетна. Тя представлява фундаментално ребалансиране на пазарната икономика.

По ирония на съдбата европейците, отдавна отстояващи капитализъм с по-меки ръбове, трябва да се поучат най-много. Защитната стратегия на постепенната промяна от близкото минало нямаше по-истински поддръжник от най-мощния европейски лидер, Ангела Меркел. Подходът на германския канцлер към политиката бе да изсмуче енергията й.

Френският президент Еманюел Макрон е сам в оспорването на статуквото - и бе спъван при всяка стъпка от Берлин. Вярно е, че Меркел даде съгласието си за пандемичен фонд за възстановяване на стойност 750 милиарда евро, но по мащаб и тайминг той бледнее пред плановете на Байдън. Германия все още вее знамето на фискалния фундаментализъм. Въпреки че голяма част от Европа все още е затворена заради коронавируса, Берлин настоява еврозоната да съблюдава фискален баланс. Няма значение, че слабият растеж, несигурната заетост и стагниращите доходи осигуряват обилна храна за популистката политика на оплакване.

Няма гаранция, че Байдън ще успее. Разделенията в американското общество са дълбоки. Тръмп все още тласка републиканската партия в прегръдката на политиката на идентичността. Както при Новия курс на Рузвелт богатите ще се борят срещу предложените увеличения на данъците. И добавянето на такава фискална експанзия към исторически хлабавата монетарна политика със сигурност ще носи някои рискове.

Дързостта на Байдън обаче трябва да бъде съпоставена с мрачните резултати от политиката на бездействие. Демокрацията е под обсада, защото нейните елити позволиха на развързаните пазари да погазват следвоенния обществен договор, оставяйки избирателите в смъртоносния капан на ниския растеж и нарастващото неравенство.

Либералите не спират да се безпокоят как да отговорят на заплахата от световните автократи. Каквато и да е съдбата на експеримента му, Байдън предлага отговора. Демокрацията процъфтява, когато системата работи за всички.