Как монахините промениха работната сила

„Настоятелката на школата ми по ръкоделие ме повика и каза: "Виж, трябва да се върна в Рим (...) ако обаче мислиш да дадеш обет (...)". Никога не бях споменавала и дума, че искам да положа обет, но чувайки тези слова, сякаш нещо избухна в мен. Откакто станах монахиня, никой не ме е ограничавал".

Такава е историята на една италианска монахиня, която интервюирах по-рано тази година като част от по-широко разследване за невъзпетия принос на трудещите се жени и защо те биват исторически подценявани. Проучването ми ме заведе до Рим, "биещото сърце на католицизма", до седалищата на три манастира, за да говоря с монахините за работата им от 1939 година до днес и да се опитам да разбера как те се самооценяват като професионалисти,  пише Флора Деруниън за BBC.

Изборът да се положат монашески обети рядко се свързва с еманципацията на жените. Той обаче е предлагал на жените интересна възможност за кариера. Работейки за Ватикана, една от сестрите, с които говорих, е отговаряла за пренасяне на секретни съобщения между посолства. 

"Като дипломатически куриер съм била във всички страни по света, освен в една", разказва жената. Тя говори гладко пет езика, била е директор на международно училище в Пакистан и, както гордо ми разказа, шампион на висок скок в младостта си.

Католицизмът през 20-и век обаче възприема света на труда като изпълнен с опасности за жените и може да се примири с жени професионалисти, само ако те се насочат към професии в по-широкия смисъл на религиозна благотворителност и саможертва. Въпреки това мнозина монахини в този период показват, че са невероятно способни и предприемчиви.

Други сред тези, с които говорих, са основавали общности в селските райони на Бурунди, приютявали са жертви на гражданската война и са създавали аптеки в пустините на Пакистан.
Мнозина са преподавали в училища, грижили са се за възрастни хора, работили са с наркозависими или са давали причастие и утеха на умиращи.

Между разказите, които събрах, има много общи неща, най-поразяващото от които е контрастът с живота на повечето други жени, живели между 1947 година и 1965 година - период, известен като "епохата на домакинята".

Установяването на факта, че жените получават по-ниско заплащане от мъжете за една и съща работа ясно показва, че обществото има сериозни проблеми, когато става дума за оценяване на женския труд. Монахините дават възможност за уникален вътрешен поглед върху разделението на труда между половете и съответното му възнаграждаване.

Полагането на монашески обед е сред най-древните кариерни възможности за жените. В периода след Втората световна война монахините са 23,4 % от неомъжените жени в Италия, а през 2010 година в света има над 700 000 сестри. Те рядко попадат в центъра на вниманието, но играят важна роля по цялата планета, особено що се отнася до услуги, образование и полагане на грижи.

Това контрастира с техните колеги мъже в системата на Католическата църква. В световен мащаб има много по-малко монаси и за тях е по-вероятно да се насочат към размишление, изолирайки се от света. Въпреки това монахините, които биват канонизирани, са едва 10 % от общия брой светци, предимно мъже. Монахините все още са изключени от най-почитаните (и най-добре възнаградени) ешелони на Католическата църква. При италианското преброяване на населението те са в отделна категория от викариите, свещениците и епископите - всички тези позиции за момента са забранени за жените в църковната йерархия.

Както се случва с много жени, ценната работа на монахините отдавна не се забелязва и значението й се пренебрегва. Това стана ясно от начина, по който жените, интервюирани от мен, говореха за приноса си към обществото. Вместо да признаят квалифицираната същност на работата си и необходимите за нея експертни познания, те предпочитат да подчертават липсата на формално образование и изконното си предразположение служат като жени.

"Имате естествени умения, които намират израз. Аз нямам високо образование и не съм имала кой знае каква кариера. Това просто са уменията, които всеки човек носи в себе си", каза една монахиня.

По същия начин професионалният характер на труда, полаган от монахините, отдавна се омаловажава чрез акцента, който се поставя върху емоционалната му същност. Монахините трябва да са експерти в управлението на емоциите си - да умеят както да ги потискат, така и да ги извикват, например когато се грижат за бедните и болните, винаги поставяйки другите на първо място.

Това изискване - да се показват емоции, съответстващи на нуждите на организацията - е обичайно и за други професионални области, в които доминират жените, като полагането на грижи и образованието. За монахините, разбира се, емоционалният труд е и религиозно изискване.

Библията призовава християните "да се загърнат в състрадание, доброта, смирение, кротост и търпение".

Монахините предлагат уникален пример за женския труд. Те са образец за често изключителната, но подценена работа, която жените изпълняват. Насърчавани от обществени и религиозни проповеди, жените продължават да възприемат много от уменията си като част от природата на пола и духа им. Това може да обясни защо обществото, религиозните институции, а и самите монахини не оценяват труда си по същия начин като този на мъжете. В по-широк смисъл подценяването на труда на жените може да ги накара да се колебаят да изложат уменията и усилената си работа като гаранция за повишение или преговори.

БТА