Тази Турция не е за ЕС

При всяко влошаване на политическата ситуация в Турция дебатът за и против преговорите за прием на Турция в ЕС се разпалва наново. От години президентът Ердоган гради своята авторитарна власт с огромна последователност. И всички в Европа отдавна знаят, че няма никакъв шанс замразените преговори да бъдат доведени до успешен край. Въпросът е дали от дипломатическа гледна точка не би било по-умно те да бъдат формално запазени? Или може би вече е настъпил моментът, в който ЕС трябва да ги прекрати поради провокативното поведение на турския президент.
 
Когато през 2005 бе поставено началото на преговорите с Турция, ЕС живееше във времена на големи и невинни надежди. "Турският проект" бе задвижен предимно от европейските социалдемократи, които вярваха, че процесът по присъединяването към Общността би могъл да "опитоми" и демократизира една страна, на която по време на следвоенното развитие на Европа е било обръщано твърде малко внимание, пише в коментар за Deutsche Welle Барбара Везел. 

Навремето дебатът се концентрираше предимно над това дали Турция може да бъде причислявана географски или политически към Европа. Съмненията относно стабилността на демократичното развитие на страната, както и по отношение на президента Ердоган, който тогава все още минаваше за модернизатор,  бяха сравнително малко.  А съпротивата от страна на консервативните европейски партии, например германските християндемократи, се базираше най-вече на инстинктивното  нежелание да се приема една многолюдна мюсюлманска страна в ЕС.

Тогавашните съмнения бяха оправдани: всеки, който се беше вслушал внимателно в думите на Ердоган, можеше още по онова време да долови арогантните нотки в изказванията му, в които се намекваше, че не Турция се присъединява към ЕС, а ЕС се присъединявал към Турция. А що се отнася до мотивите на тогавашния британски премиер Тони Блеър, който минаваше за един от най-големите поддръжници на идеята за турското еврочленство, може да се каже, че те бяха изцяло в унисон с британските традиции. Блеър бе против задълбочаването на политическото сътрудничество  в ЕС и затова настояваше за неговото безгранично разширяване под формата на търговски съюз. Германският канцлер социалдемократ Герхард Шрьодер пък искаше да изпълни обещанията, дадени от неговия предшественик  Хелмут Кол.

Ако хвърлим поглед назад, ще забележим, че от самото начало е имало съмнения относно способността на Турция да се присъедини към ЕС. Междувременно обаче този европейски проект на надеждите се самовзриви и е вече крайно време да се сбогуваме с него.

Да, намират се и аргументи против окончателното прекратяване на преговорите с Турция. Например този, че трябва да запазим диалога с Анкара. Или пък, че не бива да се попарват надеждите  на турската опозиция, която разчита на западната подкрепа. Но нима Западът изобщо би могъл да стори нещо за тази опозиция, при положение, че дори и онези турски граждани, които не са критично настроени към Ердоган, постепенно се превръщат в негови политически заложници?

Да не забравяме, че от месеци насам ЕС не е имал конструктивен диалог с Ердоган, който се е заобиколил  с лакеи и все по-често се изявява като развилнял се автократ. При своето последно посещение в Турция и Ангела Меркел бе принудена да търпи обидно отношение. Факт е, че през последните години ЕС не успя да предотврати дори и частица от антидемократичния поход на Ердоган към властта. ЕС бе просто един безпомощен наблюдател. 

Затова е време да се сбогуваме с илюзията, че ЕС може да бъде силата, която да окаже положително влияние върху Турция. Ако погледнем към Полша, ще видим, че когато една страна е тръгнала да руши демокрацията, подобно нещо е трудно постижимо дори и в рамките на Общността.  Ако ЕС продължава да търпи разправиите с Турция, която редовно си позволява да отправя безпочвени ругатни  към европейските правителствени ръководители, само би си навредил.  ЕС не може да позволи да се отнасят с него по подобен начин. Става дума за опазването на имиджа на европейците и на европейските ценности.

Освен това заплахите на Анкара са твърде кухи. Турция ще остане в НАТО, защото геополитически тя няма почти никакъв друг избор. А въпросът за бежанците междувременно се реши от само себе си: напливът на сирийци и иракчани намаля, а мигрантите от Далечния Изток вече знаят, че ще остават заклещени в бежанските лагери в Гърция. 

Европейците имат много възможности да покажат червен картон на Ердоган. Така например на срещата на върха на ЕС през октомври може да се вземе решение за формално прекратяване на присъединителните преговори с Турция. То може да бъде взето с квалифицирано мнозинство и да бъде аргументирано с актуалната ситуация в страната. Това би довело до замразяване на предприсъединителните помощи, а до 2020г. бяха предвидени още близо 9 милиарда евро за Турция, както и до блокиране на други кредитни програми. Не на последно място европейците навярно ще отправят предупреждения до своите граждани да се въздържат от пътувания до Турция, поради това, че там се извършват произволни арести на хора. А за разширяването на митническия съюз изобщо няма и да става повече дума.

Представителите на турската  икономика, която най-силно ще пострада от подобно развитие, трябва да съумеят със собствени сили да спрат Ердоган и да сложат спирачка на неговия авторитаризъм. Едно е ясно: Европа не може да си позволи да наблюдава чистките и показните сталинистки процеси в Турция. Време е честно да си признаем, че проектът "турско еврочленство" е провален - поне докато владетелят в Анкара се казва Реджеп Тайип Ердоган.