Шансът за реформа на еврозоната

Вземете в ръка някоя банкнота, каквато и  да е. Тези на единната европейска  валута са украсени с красиви мостове, арки, сводове и аквадукти, свидетелство за славната архитектурна история на Стария континент. Наистина, на конструкциите им липсва характер; дизайнерите на банкнотите са инструктирани да изобразят общи примери вместо конкретни структури, за да не обидят страни, чиито красоти могат да бъдат пренебрегнати. Но те говорят за сила, здравина и увереност в това, което според някои можеше да е следващата резервна валута на света, пише в свой актуален анализ The Economist.

Самото евро обаче си остава клатушкащо се, наполовина изградено здание, отчайващо неподготвено за следващия шок. Когато Европа се зарази от американския грип след 2008 г., облигационните пазари застреляха един по един най-слабите членове. Гърция, Португалия, Ирландия и Испания бяха принудени да поискат спасителна помощ. Третата икономика в еврозоната – Италия, се разклати. Създадени бяха извънредни фондове, Европейската централна банка подсказа, че ще напечата при необходимост неограничено количество ликвидност, и еврото скочи.

Днес растежът се засилва и безработицата пада. Но никой не вярва, че еврото, на което липсват политическите и фискалните институции, типични за валутна зона, може да остане завинаги наполовина изградено. Инвеститорите не са сигурни в бъдещето му, а правителствата натрупаха дълг след последната криза, ограничавайки наличното пространство за отговор на следващата. Реформата е отдавна необходима. 

Създаването на еврото през 1999 г. отне от членките на зоната опцията  да възстановят конкурентността си чрез девалвация. Мобилността на трудовия пазар и фискалните трансфери, които смекчават ефекта от шок в други валутни зони, бяха ограничени от правила. Спасяванията и затягането на коланите бяха предписаният изход за правителства, засегнати от внезапно секване на капитал, което дразнеше всички: кредиторите не обичаха да отварят портфейлите си; длъжниците прихванаха остра форма на умора от икономии.  Валутата се превърна от инструмент за конвергенция между страните в клин, който ги разделя. Само сравнете безработицата в Германия с тази в Гърция. Всичко това създаде наследството от недоверие, което е обсебило днес еврозоната.

Това обяснява защо, въпреки проблемите, разговорите за реформа на еврозоната не доведоха доникъде. Задлъжнели страни като Италия се пристрастиха към евтините пари на ЕЦБ, пренебрегвайки призивите на нейния президент Марио Драги да използват времето, което той им купи, за да възродят икономиките си. Хардлайнери като Германия са по-убедени от всякога в необходимостта от строги правила за разходи и структурни реформи.

Разтревожени официални представители се чудят откъде може да дойде политическият импулс за дебат относно бъдещето на еврото.

Изборът на Еманюел Макрон за президент на Франция дава отговор. Макрон водеше кампанията си върху обещанието да задълбочи интеграцията в 19-членната зона, обособявайки общ финансов министър, парламент и бюджет.

Подобни идеи едва ли са оригинални, но те отекнаха по-силно от обичайното благодарение на таланта на Макрон да успокоява нервите. Той обеща на Германия, че няма да трябва да помага в уреждането на стари задължения на други страни или пък във вечното финансиране на бюджетите им. Говори се за прозорец на възможност за реформи след германските избори през септември. Тази плодородна почва вече започна да ражда плодове.

Нов „доклад за размисъл“ върху бъдещето на еврото от Европейската комисия предпазливо разглежда такива идеи като превръщането на облигациите на страните от еврозоната в съвместни ценни книжа (без да се задължават страните да застават зад дълговете на други), както и фонд за презастраховане при безработица в помощ на хазните да се справят с рецесия. Исканият от Макрон бюджет на еврозоната би могъл да помогне на страните при следваща криза, като защити държавните инвестиции или покрие непосредствените разходи за структурни реформи с дългосрочни ползи като промените в правилата за пенсиониране.

Големите идеи за преустройство на еврозоната по традиция потъват в пясъците на Берлин, където подозренията, че европейските нехранимайковци искат да финансират разточителността си с германски пари, са по-силни от всякога.

Някои обаче откриват промяна. Редица еврократи чуха в острия призив на Ангела Меркел към европейците да поемат в ръцете си собствената си съдба опит за подготвяне на избирателите за бъдещи трудни компромиси. При визитата на Макрон в Берлин след изборите миналия месец канцлерът обяви готовност за промяна на Европейския договор, която основни реформи на еврозоната биха изисквали.

Но всичко по реда си. Като се изключат някои възможни френско-германски инициативи в инвестициите и данъчните правила, нищо съществено няма да се случи на икономическия фронт преди изборите в Германия. Съставянето на следващото й правителство ще е от ключово значение; коалиция, включваща спестовните свободни демократи, ще действа по-свирепо за реформа на еврото, отколкото със социалдемократите. Макар че по-светлият икономически климат би трябвало да направи по-лесно договарянето, еврозоната общо взето се мъчи в реформирането си, когато не е в криза, отбелязва Сара Карлсън от агенцията за кредитен рейтинг Moody’s.

Ако еврозоната се окаже способна да се възползва от добрите условия, по-добре ще е да гради бавно доверие. Да започне с незавършения банков съюз, на който още му липсва обща схема за гарантиране на депозитите (поради германските възражения) и заслон за фонда й за вземане на решения.

Силно възхваляваният съюз на капиталовите пазари, който цели да намали уповаването на европейските фирми на банки за финансирането им, едва се отлепва от земята.

Подобряването на трансграничните финансови потоци е от също такова значение, както и по-спорното споделяне на фискалния риск. С времето това може да отвори пътя към по-радикалните промени, искани от Макрон. Те ще изискват политически кураж, който еврозоната никога не е проявявала, но може да се окажат по-малко болезнени, отколкото някои подозират: сондажите установяват рекордна подкрепа сред избирателите за единната валута и учудващ апетит за реформи.

Подобно на мразещи себе си пристрастени лица, правителствата трепереха твърде дълго в полузавършената къща на еврозоната, захапали монетарните лекарства на Марио Драги и убеждавайки самите себе си, че не заслужават нещо по-добро. Време е да поемат напред, заключава британското списание.