"Забравените", или защо толкова много хора харесват популистите

Твърде много внимание се обръща на това колко лоши са популистките лидери като Доналд Тръмп, Марин Льо Пен и Джереми Корбин, както и как техните програми – леви или десни, ще съсипят страните, които te искат да управляват. Твърде малък обаче е фокусът върху надеждата и оптимизма, които те дават на много милиони последователи, коментира за Financial Times журналистът Джон Лойд.

Вярно е, например, че Корбин, лидер на опозиционната партия на лейбъристите, не изгражда имидж на министър-председател в изчакване, както повечето от колегите му в парламента смятат. Подкрепата на малцинството, която той привлича за лейбъристите обаче – и по-важното сигналът, изпратен от мнозинството, подкрепило Brexit през юни, ясно говори за разочарованието и възмущението да бъдеш „забравен“.

Именно към избирателите говори Хилари Клинтън, когато прие номинацията на демократите за президентската надпревара в САЩ: „Някои от вас са разочаровани – дори бесни. И знаете ли какво? Прави сте“.

Останалите страни от ЕС не са изправени пред Frexit, Itexit или Deuxit, но политическите им лидери също са „забравили“ хора, които отказват да подкрепят водещите партии. Рейтингът на популярност на Марин льо Пен – лидер на крайния десен Национален фронт, е нараснал до 27%, сочи социологическо проучване на BVA, публикувано миналия месец. Така тя задмина социалистическия президент Франсоа Оланд и бившия президент Никола Саркози от дясноцентристките републиканци.

В Италия демократичната партия на министър-председателя Матео Ренци изгуби кметските места в Рим и Торино през юни пред Движението „Пет звезди“ - задкулисна популистка партия, която иска референдум за еврото и води с малка преднина в няколко социологически проучвания. Алтернатива за Германия спечели в няколко региона тази година и иска вот за членство в ЕС.

Антиимигрантската Шведски демократи предизвиква социалдемократите, които управляват правителството, в социологическите проучвания. В Австрия повторното провеждане на изборите от април през октомври може да направи Норберт Хофер от крайната дясна партия на свободата президент.

В САЩ и Европа нарастващото неравенство, застоят в заплащането и несигурността на работното място се сливат с опасенията за фрагментиращи се общности, изострени от опасенията за нерегулирана имиграция и тероризъм, продължава Лойд. Сливането на тези сили създава популярна енергия, която в Америка клони надясно – към Тръмп и републиканците, и наляво – към Бърни Сандърс, бившият конкурент на Клинтън за номинация на демократите. В Европа посоката е основно вдясно. Голяма част от гласоподавателите от работническата класа във водещите страни на демократичния запад подкрепят десните политики като преграда срещу имиграцията, като протест срещу прекратяването на сигурната заетост със стабилно нарастващи доходи и като трън в очите на техните елити.

След референдума във Великобритания през юни основно хора от работническата и долната средна класа се даваха интервюта, оплаквайки се от загубата на общност, присъствието на имигранти, които не стават част от нея, и заплахата ЕС да замени Уестминстър като суверенна власт. Подобни думи често се определят като търсене на по-добро минало, но те говорят и за желанието Великобритания да стане по-добро място от това, което е за тези хора.

Корбин иска да направи страната си по-добро място чрез социализъм, Тръмп иска „Америка на първо място“, Льо Пен – национално съживяване извън ЕС. Твърде малко критици признават, че за милиони това са щрихите на едно по-добро общество, коментира Лойд.

Водещите партии вероятно ще надделеят. Клинтън вероятно ще бъде следващият президент на САЩ. Не се очаква Корбин да се нанесе в Даунинг Стрийт 10. Льо Пен може и да достигне до втори кръг на президентските избори – само за да бъде жестоко разгромена на финала, както баща ѝ през 2002 г. Правителството на германския канцлер Ангела Меркел все още управлява центъра, дясното и лявото.

Малко вероятно е обаче новото нормално да бъде завръщане към познатото партийно управление. Политическите елити нито енергично подновяват предложенията си към избирателите, нито споделят тяхното разочарование. Умерените представители на британските лейбъристи, например, не успяха да представят визия за нова връзка между социалната демокрация и изключително променения капитализъм и глобализация от дебатите около „Третия път“ при Тони Блеър през 90-те. В Европа бъдещото на еврото е под заплаха от раздвоението на ЕС по това къде трябва да лежи суверенитетът и единната валута, която не успя нито да бъде стабилна, нито механизъм за по-тесен съюз.

Това са страшни времена, в които популярните авторитарни лидери на изток от Европа се опитват да се възползват, завършва Лойд. Либералите вляво или дясно не могат да подражават на популистите, но техните лидери нямат друг избор освен да работят по-усърдно, за да оформят политика на свобода, която не се усеща като безразличие към забравените от страна на лидерите.