Европа трябва да се движи на две скорости, за да преодолее Brexit

Европейският проект е в паника. Приказките за още по-тесен съюз замряха след решението на Великобритания да излезе от Европейския съюз. Дългосрочното решение лежи върху признанието, че макар някои европейски страни да не искат нещо повече от зона за свободна търговия, то други трябва да предприемат създаването на напълно развити Съединени европейски щати, коментира Марк Гилбърт за Bloomberg View.

Коалиция от способни и желаещи страни – като второто определение е много по-важно от първото, трябва да запази еврото, но да се отърве от по-слабите страни членки на еврозоната. След това може да бъде изградена цялата архитектура, нужна, за да се постигне успех на общата валута – включително банков съюз, общо емитиране на облигации, централизирано министерство на финансите със свой финансов министър и добре координирани фискални политики.

Създаването на Европа на две скорости ще предложи потенциален изход от заплахата, наложена от вота за Brexit, тъй като колкото и вредни да са резултатите за Великобритания, те налагат и политически рискове за останалите страни членки на блока.

В интервю за Bloomberg News финландският финансов министър Петери Орпо каза, че най-голямата заплаха след Brexit е Великобритания и останалите 27 страни членки да не успеят да се договорят и несигурността да навреди на еврозоната и растежа. Преговорите по развода вероятно ще покажат големи разделения по визиите на различните страни от ЕС (и техните гласоподаватели) за евросъюза. Създаването на второ ниво на членство, в което да се включат Великобритания и други страни и което се различава от първоначалната мечта за обединение, ще бъде признание, че на Европа не ѝ подхожда един размер, нито политически, нито икономически.

Външната група може да запази достъпа си до единния пазар, но вече няма да бъде бреме за икономически по-силното ядро. Ядрото вече няма да разчита на реално валутното обезценяване, за да изнася по-евтино към периферията.

Решенията за това кой да остане и кой да си отиде, ще бъде доста по-лесно. Критериите от Маастрихт, създадени, за да гарантират, че само страни с контролирани дългове и дефицити могат да приемат еврото, винаги са били политическа конструкция, обречена на провал. По-добре обаче е да се рискува с политическа битка сега – използвайки Brexit като удобен повод за равносметка, отколкото да се позволи на вътрешни напрежения да разцепят еврозоната.

Икономистът и нобелов лауреат Джоузеф Стиглиц също смята, че сегашната ситуация е нежизнеспособна, но неговото решение е да се позволи на отделните страни да имат своя собствена версия на еврото. Идеята изглежда в най-добрия случай козметична, а в най-лошия – неработеща.

В откъс от новата си книга, публикувана от Vanity Fair тази седмица, Стиглиц разглежда аргументите за валутна зона, споделена от страни, които преследват собствени фискални стратегии и чиито икономики се различават в много отношения. Съществуващата система, твърди Стиглиц, "създава в Европа същия вид скованост, която златният стандарт наложи върху света".

Той е прав. Позволявайки на Гърция да продължи да носи усмирителна риза като страна членка на еврозоната, например, изглежда направо жестоко, тъй като премахва валутната гъвкавост, която ще ѝ помогне да се справи с нивата на безработица от над 20% вече половин десетилетие. Еврозоната няма, например, институция, която може да предостави мащабно финансиране на инфраструктурни проекти, специално за икономически болна страна членка.

Сегашните усилия са твърде малки по мащаб. Макар че Европейската централна банка определя паричната политика за всички членове, бюджетът на Европейския съюз е само 1% от брутния вътрешен продукт на региона спрямо федералните разходи на САЩ в размер на 20% от БВП.

Трудно е обаче да видим как това ще се реши, като се позволи на Гърция да има свое „гъвкаво евро“, което може да „варира, но в рамките на граници, на които политиките на самата еврозона ще въздействат“. Всеки достоен хедж фонд веднага ще се нареди да атакува новата валута, нападайки една по една по-слабите страни.

Предложената система на Стиглиц изглежда забележително близка до Европейския механизъм на обменните курсове, който обвързваше валутните стойности в една мрежа в годините преди въвеждането на еврото. Всъщност обаче механизмът така и не проработи добре. Изкушението да обезценяваш валутата редовно се оказва твърде изкушаващо за страни като Италия, а последвалите вълни от спекулативни атаки на валутния пазар са и политически, и икономически вредни.

Стиглиц представя решението си като магическа средна земя между два разрушителни алтернативни сценария: завръщане към статукво и политически неосъществим подход тип „всичко или нищо“, който създава фискален съюз в подкрепа на единната валута.

Нито разцепването на евроблока, нито опитът да се наложи по-дълбока интеграция на всички замесени страни е приемлив път напред. Но по-малък клуб на обща валута в комбинация с по-широко търговско споразумение за тези, които искат или се нуждаят от гъвкавост и суверенитет на собствената си валута и централната си банка, ще има по-голям шанс за успех от половинчатия подход, предложен от Стиглиц, смята Марк Гилбърт.

Всичко за последиците от Brexit четете тук