Напълно нормално е, ако намирате резултатите от парламентарните избори в Испания объркващи. Всички партии изгубиха, но всички твърдят, че са спечелили, коментира Financial Times.
И все пак от тази „бъркотия“, както много я определят, се очертава един ясен победител: самата Испания. Това е златна възможност, най-добрият шанс на страната от първите демократични избори преди 40 години да разчисти корупцията в политическата система веднъж завинаги.
В деня на изборите както новаторите, така и традиционалистите бяха разочаровани. Парвенютата, в които мнозина повярваха, че ще могат да променят нещата, постигнаха по-слаби резултати, както и двете партии, които преди доминираха в националната политика.
Управляващата Народна партия отчете най-лошия си резултат от 1989 г. насам, социалистите също. Сиудаданос, нова центристка партия, чийто лидер се надяваше да стане министър-председател, се оказа едва на четвърто място. Крайната левица Подемос не успя да постигне целта си да стане втората политическа сила в страната.
Лидерите на поне три от четирите партии носят известна лична отговорност.
Мариано Рахой, който след четири години на поста се превърна в „призрачен“ министър-председател, доказа, че е неспособен да се защити срещу сериозни обвинения в корупция в партията си. Педро Санчез отказа да приеме, че социалистите също са в центъра на сериозни обвинения в корупция и прибягна до лични обиди срещу Рахой.
Алберто Ривера, 36-годишният лидер на Сиудаданос, харесван заради своята младост и свежест, разкри липсата си на опит, борейки се да се справи с телевизионните дебати. Единственият лидер, който надмина очакванията, бе Пабло Иглесиас от Подемос.
Никой обаче не понесе отговорността достатъчно сериозно, за да подаде оставка. Политическите оставки са по-скоро непознати в Испания, където системата облагодетелства лидери пред политики.
Вместо да се вгледат в недостатъците си, по-малките партии обвиняват „нечестната“ изборна система, която според тях „защитава“ двете основни партии, като претегля гласовете по различен начин. Ако тези избори обаче бяха проведени по много по-изкривяващата британска система с обикновено мнозинство, Народната партия щеше да получи триумфално парламентарно мнозинство.
След победата на консерваторите във Великобритания през май, когато Дейвид Камерън избегна съставянето на нова коалиция с либералните демократи, испанското правителство се надяваше, че същото ще се случи и в Испания – победа, базирана на страховете, че всеки други лидер би създал икономическа бъркотия.
Предвид високата безработица в Испания съществуват много икономически страхове, но това не е достатъчно, за да се замени желанието на хората да се разчисти надупчената от корупция система, независимо на каква цена.
Посланието е ясно: избирателите не искат фокусиране върху личности или партии, те искат фокусиране върху разчистване на политиката. Почти без значение е кой ще стане министър-председател, тъй като той вероятно ще трябва да си събере нещата много бързо. Това, което има значение, са междупартийните договорености, нужни за пълно реформиране на испанската политика.
От изчистване на корупция до превръщане на системата в по-отворена и отговорна – няма недостиг на области за потенциални договорки. Повечето изявления включват предложения, които трябва да се превърнат в основа на едно ново разбирателство между партиите.
Поне три от основните партии адресираха нуждата съдиите, контролирани от орган, избран от политиците, да бъдат по-независими. Партиите спешно трябва да се съберат, за да създадат проект на нов закон за независима съдебна система.
По подобен начин те трябва да си сътрудничат и за да премахнат системата на “aforados”, която несправедливо предоставя на политиците имунитет срещу съдебни преследвания, включително по обвинения в корупция. В Обединеното кралство и Германия няма нито един защитен срещу съдебни преследвания, в Италия има само един – президентът, а във Франция са 10. В Испания броят им е 17 621. Никой не трябва да бъде поставян над закона.
Международните политически партньори и пазари харесват силните мнозинства или поне силните коалиции. Но, ако искат силна Испания, те трябва да признаят, че това може да се окаже невъзможно в момента. Международните партньори на Испания трябва да дадат на страната време и пространство, за да реформира западащата си политическа система, чиито неадекватности твърде дълго бяха скрити под килима.
Това е историческо начинание, много по-важно от това кой ще стане министър-председател. То ще довърши демократичния път на Испания и ще определени съдбата ѝ през следващите десетилетия. Разчистването на системата е това, което испанският народ поиска от партиите. А чиста политическа система е и това, което заслужават.