Защо 2014 г. не се получи за еврозоната

Миналата година трябваше да бъде тази, в която еврозоната излиза най-после от дълговата криза, а растежът трябваше да се завърне, водейки със себе си увереност и работни места. 2014 г. обаче не се стече по този начин. Въпреки че икономиката се възстанови от повторната рецесия, очакваният растеж е едва 0,8% при прогнози от 1,2% в началото на годината. Инфлацията се приближи опасно близо до 0%, което повдигна отново въпросите за стабилността на дълговете, пише The Wall Street Journal.

Няколко страни като Испания и Ирландия, които бяха доскоро в криза, се представят по-добре от очакванията. Големите икономики на Германия, Франция и Италия обаче се представиха по-зле. Надеждите за скорошна програма за изкупуване на държавни ценни книжа от Европейската централна банка (ЕЦБ) спомогна за свалянето на лихвите по заемите за много държави, създавайки илюзия за спокойствие.

Еврозоната е пред най-голямата опасност от разпад в историята си. Еврото падна до най-ниското си ниво спрямо долара за последните девет години в понеделник насред спекулации, че ЕЦБ скоро ще разшири програмата си за увеличаване на ликвидността с цел предотвратяване на дефлация.

Къде се объркаха нещата? Три фактора се открояват. Първият беше ефектът от забавянето на ръста в Китай и другите развиващи се пазари. Това от своя страна бе отговор на вероятността от по-строги монетарни условия, след като Федералният резерв на САЩ (Фед) прекрати своята програма за увеличаване на ликвидността. Вторият беше ефектът от кризата в Украйна и наложените над Русия санкции, които се отразиха особено силно на германската икономика.

Това бяха събития, над които еврозоната имаше малко власт и които може да продължат да спъват растежа и през 2015 г. Възможно е ефектът от по-слабите развиващи се пазари да бъде частично компенсиран от стимулиращия ефект на по-ниските цени на петрола и услугите.

Третият фактор за слабото представяне на еврозоната през 2014 г. беше местен. Структурните пречки продължават да пречат на ребалансирането на много икономики, особено на тези в Южна Европа. Това пречи на капитала и труда да бъдат преместени на места, където могат да бъдат използвани по-продуктивно. Негъвкавите пазари на труда и продукти направиха адаптацията на фирмите към новата икономическа среда трудна и спъват новите инвестиции.

Премахването на тези структурни пречки е жизненоважно не само за ръста на еврозоната, но и за дългосрочната жизненост на съюза. Това бе подчертано от председателят на ЕЦБ Марио Драги в негова скорошна реч. При валутен съюз, на когото липсват автоматични трансфери на пари, страните членки, на които липсва възможността бързо и ефективно да ребалансират икономиките си, имат по-малка възможност да поемат икономическия шок.

Въпреки това размерът на нужните реформи, който би позволил това ребалансиране, в някои държави се равнява на културна революция. Wall Street Journal сравняват такава кампания с Реформацията, която се преборила с корупцията и злоупотребите на средновековната католическа църква. Това, което стана ясно през 2014 г. е, че постигането на тази Реформация ще е по-сложно, отколкото мнозина очакваха.

Ясни признаци за умора от реформите се виждат в Испания, Португалия и Гърция. В Италия и Франция дори сравнително умерени програми за реформа бяха подменени заради силната опозиция.

Защо провеждането на реформи се оказва толкова трудно?

Разбира се, голяма част от проблема се дължи на слабите политически структури. Дори и решителни правителства се борят с добре организираните и добре финансирани лобистки групи, внедрени в бюрокрацията, профсъюзите, съдебната система и корпоративния сектор. Решаващият фактор е политическият контекст, в който реформаторите трябва да действат. Еврозоната е все по-парализираната от стерилния дебат, фокусиран върху предполагаемия конфликт между „орязване на разходите“ и „растеж“.

Тези, които твърдят, че основните проблеми на еврозоната са структурни са контрирани от елементарния кейнсиански анализ, според който истинският проблем на еврозоната е липсата на фискален и паричен стимул. Те твърдят, че предизвикателствата са макроикономически, а не микро и наблягат на липсата на търсене, вместо на пречките пред предлагането. Политики за премахване на разточителните държавни разходи, подобряване на ефективността, повишаване на производителността и подкрепа за потенциалния ръст са отхвърлени като спиращи ръста политики за орязване на разходите.

Лозунгът против орязването стана основен за съпротивата към всички реформи, намалявайки политическото пространство за маневриране, в което правителствата биха могли да се справят със структурните проблеми. Подкрепата за крайно леви партии се подкрепя от наивното вярване, че само ако Германия поправи мостовете си или еврозоната построи повече пътища или ЕЦБ започне наливане на ликвидност, няма да има нужда правителствата да орязват разходите или да провеждат реформи.

Тази разширяваща се идеологическа пропаст в момента заплашва да разкъса еврозоната.

Няма значение, че малцина икономисти очакват наливането на ликвидност да доведе до сериозни ползи във високо задлъжнялата и доминирана от банки еврозона. Или че преливането, от която и да е държавна програма на Германия към Италия и Франция най-вероятно ще бъде минимално. Или че същите структурни проблеми, които спъват местните инвестиции, също затрудняват Европейския съюз при намирането и постигането на носещи ръст проекти.

Няма значение и че колапс във фискалната дисциплина рискува да подкопае не само доверието на пазарите, но и доверието между правителствата, което е жизненоважно за бъдещата интеграция. Нямат значение и предупрежденията от Марио Драги и други икономисти, че пакет от стимули без реформи ще навреди на еврозоната. Вярата в магическото действие на кейнсианската политика е непроницаема за такива съмнения.

Този идеологически сблъсък може тепърва да се разгърне през 2015 г. Първата арена на сблъсък е Гърция, в която ще се проведат предсрочни избори на 25 януари. Опасността е те да бъдат спечелени от популистите от Сириза, чиито обещания не почиват на икономическа логика.

Всъщност рискът от Гърция може да е преувеличен, предвид слабостта на политическата и финансова позиция на страната, както и разумното обещание на Сириза да задържи Гърция в Еврозоната. Други потенциално по-проблемни заплахи за стабилността може да се появят другаде. Слабите правителства във Франция и Италия може и да не успеят да издържат на идеологическата вълна. Насрочените до края на годината избори може да доведат в Испания и Португалия партии, които са противници на мерките за орязване на разходите.

Политиците може да се опитат да забавят тази контрареформация, опитвайки се да издействат допълнителен пакет стимули, но това само ще им купи малко време. Еврозоната няма капацитет да накара членките си да поемат по пътя на достойна реформа, дори когато собственото ѝ оцеляване е заложено на карта. Това остава централната ѝ слабост.