На Италия ѝ липсва воля за промяна

Бернардо Капроти е изпълнен с енергия. 45-годишният предприемач е купил в покрайнините на Флоренция парче земя, върху което иска да изгради нов супермаркет. Наскоро той получава и разрешение за строеж за проекта. Сега обаче той е вече на 88 години.

От 1971 г. директорът на базираната в Милано верига за търговия на дребно Esselunga е в тежък клинч с бюрократите на града. Властите постоянно са изграждали нови и нови препятствия пред него. Заради супермаркета през квартала ще има твърде много трафик, казват те. Архитектурният проект не отговаря на представите на длъжностните лица и въобще те смятат, че сградата е прекалено близо до средновековен манастир. „Стана толкова трудно и сложно да се стартира бизнес в Италия", казва Капроти. „Така Италия не може да продължи. Или ще се промени, или ще се окаже в задънена улица", казва той, цитиран в анализ на The Wall Street Journal.

Фактът, че Капроти е трябвало да чака половин живот, за да бъде в състояние да отвори магазин, е само един малък пример от един голям и постоянен проблем в Италия. Подобно на някои други европейски страни Италия също се бори с това, да стигне до обрат и да насърчи така икономиката, че да се преодолее трайно дълговата криза.

В продължение на шест години еврозоната с нейните 18 държави изпитва икономическа стагнация. Сега обаче валутният блок, включително и Италия, бавно излиза от стагнацията. Оптимистите вече считат, че кризата бавно пуска Европа от лапите си. Предвид трудностите обаче, пред които са изправени страните при своето икономическо съживяване, икономисти и корпоративни директори понякога достигат до отрезвяващ извод. А именно - кризата се е трансформирала от остра атака в хронично състояние.

Немощното възстановяване след дълги години на упадък, извисяващите се до небето дългове и високата безработица поставят Европа в затруднената перспектива да загуби цяло десетилетие. Все пак икономиката в еврозоната е с 2,7 процента под нивото, което е било постигнато в началото на 2008 г.

За много европейци причината за кризата е очевидна: годините на строги политики на икономии доведоха до застой на търсенето. Но някои икономисти имат и друго мнение. Онова, от което Европа наистина боледува, е дългосрочният спад в темповете на икономически растеж на континента, твърдят те. Общества, чиито жители не се увеличават, могат да растат устойчиво само ако се увеличава тяхната производителност или ефективността на предлагането. Но за тази цел е нужна постоянна воля за промяна, а това е  ахилесовата пета на Европа.

От средата на 90-те години ръстът на производителността в дългосрочен план в еврозоната се забавя, предупреди Европейската комисия през януари. А годините на криза повлияха допълнително в негативен план на жизнеспособността на региона.

Натискът, възникнал по време на дълговата криза, накара някои държави от еврозоната, като Испания или Гърция, да предприемат реформи по отношение на законите за пазара на труда и в силно регулирани отрасли. Въпреки това тези нововъведения в най-добрия случай се считат за частичен успех. 

Ако искате да осветлите европейските проблеми, Италия е много ярък пример за тях. Растежът на страната куца в продължение на 20 години. От 2008 г. насам италианската икономика се е свила с девет процента. А тази година за италианците ще е трудно да постигнат ръст на БВП от дори само 1%.

Ако страната не постигне по-висок растеж, ще ѝ бъде трудно да започне да топи националния дълг от повече от 2 трлн. евро или 133% от брутния вътрешен продукт. А ако дългът продължи да расте, опасенията за платежоспособността на Италия може отново да се появят на дневен ред и пак да предизвикат изтичане на капитал. Нещо, което заплаши да срути еврото през 2011 и 2012 г.

Надеждите на италианците сега са приковани върху Матео Ренци. От него се очаква да изкара Италия от безизходицата. 39-годишният премиер буквално за една нощ бе принуден да заеме поста. А той има големи планове за своята страна. Ренци възнамерява да намали данъците и да сложи край на прекомерното регулиране на бизнеса. Все пак, въпреки широката публична подкрепа за премиера, много от неговите поддръжници се съмняват, че той може да направи много за икономическия растеж на страната.

В основата си проблемът е в това, че редица предприемачи в частния и публичния сектор осуетяват икономическото обновление. Те пречат на необходимите промени, при които старото поведение трябва да се замени с нови, по-ефективни подходи. Многократно са били саботирани политически опити за реализация на редица реформи.

Всичко това резултира в „дълбоко вкоренени културни пречки пред растежа", казва професор Тито Бьори, който е преподавател в Университета „Бокони“ в Милано и е един от водещите икономисти на страната. „В Италия твоята идентичност се дефинира чрез твоята  принадлежност към определена група по интереси", обяснява той. Затова по думите му е трудно да се мобилизират поддръжници за каквато и да е представа за общото благо.

Редица италианци упорито отказват да намерят пътя към реформите. По-малките семейни стопанства, които все пак са под властта на застаряващи кланове, отказват да приемат външни инвеститори дори ако им липсват пари или визия, за да издържат на конкуренцията. Представители на регулирани професии, като адвокати и фармацевти, се борят непрекъснато срещу всички опити за прекратяване на картелите в тези сфери. Влиятелни бюрократи блокират в продължение на години прилагането на новите закони. А политическият елит в Рим е толкова разнороден, че средностатистически всяко едно правителство се задържа по около една година на власт.

По-рано това нямаше толкова голямо значение. В следвоенния период италианската икономика се разрастваше бързо, въпреки бюрократите, въпреки хилядите малки предприятия и въпреки разпокъсаната и често корумпирана политическа система. Но по това време разрастването на икономиката не беше трудна задача. На относително бедните страни от Южна Европа като цяло им бе достатъчно да копират техническите постижения на по-развитите икономики като САЩ, и да ги използват, за да произвеждат евтино стоки.

Да се задвижат обаче колелата на една развита икономика от друга страна изисква добре функционираща правова държава, надеждна публична администрация и по-голям капитал и опит, отколкото могат да демонстрират кварталните магазинчета, отчита  Фабиано Шиварди, икономист от Университета „Луис“ в Рим. В редица свои изследвания той се занимава със стагнацията в няколко индустрии в Италия. „Нашите институции са достатъчно добри за една икономика, която наваксва. Но сега вече не са достатъчно добри за новата ситуация", казва той.
В кулинарно и модно отношение едва ли има кой да бие италианците. Това се доказва и от някои от най-известните имена в италианския бизнес - Prada, Ferrero и Luxottica правят успешно бизнес в целия свят. Но според данни от италианската централна банка Banca d'Italia 98% от италианските фирми имат по-малко от 15 служители.

Много собственици на семейни фирми въобще не искат да експандират. Те се задоволяват  със служителите и клиентите, които ги познават и които им имат доверие“, казва Матео Бугамели, старши анализатор в централната банка. „Често цялото семейно богатство е вложено в дадена компания. Но няма и желание за поемане на риск, което обаче е нужно за инвестиции и за растеж"
Роберто Дзукато иска да остави зад гърба си това скромно нишово съществуване. Предприемачът от Виченца от проспериращата североизточна Италия планира да превърне компанията си Ares Line в международен играч. Ares Line произвежда мебели за офиси и обществени съоръжения като театри. Около 90 служители генерират годишен оборот от 20 милиона евро. Лидерът в промишлеността, американската компания Steelcase, обаче може да се похвали с годишни приходи над равностойността от 2,1 милиарда евро.

През 2005 г. Дзукато слива компанията си с акционерно дружество от Милано и планира да работи под шапката на холдингово дружество с местните си конкуренти с оборот от 100 милиона евро. Оборудван със свеж капитал и възползвайки се от икономиите от мащаба, предприемачите искат да инвестират в изграждането на глобална марка. При това искат да спечелят и от репутацията на Италия за елегантен дизайн.

Но съвсем малко компании били склонни да се слеят. Други държат на тяхната независимост дори ако сами не постигат никакъв растеж, спомня си Дзукато. „Културата тук е да си господар и майстор в собствената си къща", казва той. Много семейни предприятия „не вярват на външни лица, бащите предпочитат да вкарат сина си в бизнеса, дори ако той не е много добре квалифициран“. През 2009 г. холдингът се разпада. След безплодни преговори с около 20 компании Дзукато отново получава дела си в Ares Line.

Бюрократичните изпитания и премеждия са друг фактор, който не позволява на компаниите в Италия да се разширяват успешно. Веригата супермаркети Esselunga многократно напразно взема решения за отваряне на нови магазини. Неуспешните проекти се провалят заради отказ за издаване на разрешителни за строеж и други разрешения. Междувременно търговецът на дребно се отказва от своите планове за нови магазини, въпреки че планираният от десетилетия магазин във Флоренция най-накрая ще отвори врати тази есен.

Онова, което е ежедневие за местните, може напълно да изкара от нерви чуждестранните инвеститори. British Gas, например, се опитваше в продължение на повече от десет години да получи необходимите разрешителни за строежа на оценяван на 500 милиона евро терминал за внос на газ в южната част на Италия. През 2012 г. енергийният гигант най-накрая се отказа от плановете си. 

За Капроти този проблем е болезнено познат. „Ако днес планираме нещо, може да отнеме 15 години, преди да го осъществим“, казва той. „Но тогава няма да имаме късмет, защото ще установим, че големината или местоположението на магазина вече не са подходящи“.

И италианската съдебна власт също възпира предприемачите. Като цяло разрешаването на обикновени договорни спорове в съда може да отнеме повече от три години. И то ако няма обжалване. В Италия адвокатите, които в числено отражение превишават своите френски колеги четирикратно, досега оказват твърда съпротива срещу всякакви опити за рационализиране на съдебната система. В края на 2012 г. има неразрешени общо 9,7 милиона съдебни спора, се казва в оценка на Международния валутен фонд.

Също толкова силна опозиция срещу реформите оказват и италианските синдикати. Техните протести в продължение на години наред осуетяват плановете на държавната авиокомпания Alitalia да намали своите разходи за труд и така да бъде възстановена. Едва през миналата есен, когато фалитът на авиокомпанията надвисна над страната, синдикатите се съгласиха на малко намаление на заплатите и по-гъвкави условия на труд.

Често страхът е причина за инатливото настояване на синдикатите за запазване на статуквото. В случай на реформи хиляди свръхплатени, слабо квалифицирани работници, биха могли да останат изключени завинаги от суровия италиански пазар на труда, опасяват се профсъюзите.

Въпреки това изглежда, че и те си вземат поуки. Natuzzi, един от водещите производители на легла в страната, бе подложен на дългогодишна конфронтация със синдикатите. След въвеждането на еврото производителят на мебели се сблъска със силна конкуренция от чужбина, която произвежда по-евтино. В продължение на години ръководството не предприе достатъчно големи стъпки, за да контролира високите разходи, дори и когато натрупа високи загуби. През 2013 г. Natuzzi най-сетне сключи споразумение със синдикатите за намаляване на разходите за труд и предложи на стотици служители обезщетения, за да може да продължи да произвежда в Италия.

„Не може да се отрече, че имаше трудности", казва основателят на фирмата Паскуале Натуци. „Но сега както от страна на синдикатите, така и от страна на бизнеса сме по-наясно, че е необходима промяна в производствения сектор в Италия“, добавя той.

Настояванията на компаниите за намаляване на разходите за труд не се приемат особено радушно от служителите. След дългия спад на икономиката и различните данъчни увеличения нетно те получават доста по-малко пари, отколкото преди години. Разполагаемият доход на италианските домакинства се е свил по данни на държавната статистическа служба от 2007 г. насам с 13 процента или около 2400 евро на глава от населението. В нито една друга страна от еврозоната няма толкова висок спад.