Последната консервативна икона

Ето как я описва според грама в WikiLeaks американският посланик в Лондон през 1975 г. в доклад, озаглавен „Маргарет Тачър - първи впечатления“: "Налице е общо съгласие и сред приятелите й, и сред критиците й, че е ефективен и категоричен парламентарист. Има бърз, макар и може би не толкова дълбок ум, и работи усилено да овладее и най-сложните казуси. Бори се за своите идеи с умение и издръжливост, но може да бъде и гъвкава, когато я притиснат. В отношенията си с медиите или с подчинените си обикновено е отривиста и леко покровителствена. С колегите си е честна и пряма, дори и да отдава прекалено голямо значение на суетността им. Държавните чиновници в Министерство на образованието я намират за авторитарна. Има смелостта да отстоява убежденията си, а след като вече е взела решение за действие, е малко вероятно нещо да я отклони, освен изключително убедителни аргументи. Притежава и самочувствие, и самодисциплина. От всяка гледна точка тя е един многообещаващ, силен лидер“.

Доверието в творческата сила на всеки човек Тачър несъмнено черпи от самата себе си, от собствената си кариера. Тя напуска родния си град Грантъм, за да учи химия в Оксфорд и там започва пътя си в Консервативната партия. Кариерата ѝ в партията се превръща в постоянна борба за признание и за шансове за напредък - като учен в университета, както и като жена в пария, доминирана от по-възрастни мъже.

Нейното енергично изкачване до ръководството на партията и в канцлерството тя започва от един приемлив за жена от онова време пост - в Министерството на образованието. Нейната решителност и лидерството ѝ обаче носят зашеметяващото предложение да се изправи в битка за председателството на партията срещу Едуард Хийт (1975) и за преместването ѝ в "Даунинг стрийт" 10 след убедителна победа на парламентарните избори четири години по-късно.

Иронията в живота на Маргарет Тачър е, че нейната репутация и уважението на бившите ѝ противници растеше през годините на политическо ѝ пенсиониране, докато въздействието на нейните радикални реформи намаляваше все повече и повече. През 1997 г., когато лейбъристите поемат политическото наследство на Тачър, разумно е било да се обещае по време на предизборната кампания, че всичко ще остане недокоснато: няма да се вдигат данъци, няма да има увеличаване на разходите на правителството. Това се промени бавно в следващия етап на лейбъристката политика, докато глобалната финансова криза от 2007 г. унищожи останалата част от неолибералните инструменти за действие.

След най-продължителния мандат на премиер през 20-и век, Тачър започва да губи популярност през 1989 г. Тя обвинява за проблемите канцлера Найджъл Уолсън, който следва икономическа политика, подготвяща валутния съюз (влизането в еврозоната).

Желязната лейди пада от власт малко след това, след като решава да замени местните правителствени данъци с “обществени данъци” (по-познати като "изборни данъци"), които са с еднаква стойност за всеки местен жител и с минимални отстъпки за социално слабите. Това се оказва най-неприеманата политика от нейното управление.

Данъците са въведени първо в Шотландия, което довежда до обвинения, че това е "опитното поле". Тачър обаче твърдо вярва, че политиката й ще бъде одобрена.Крайният резултат е рязък спад на популярността на Консервативната партия в Шотландия. Следва голямата демонстрация в Лондон на 31 март 1990, датата преди новите данъци да бъдат въведени в Англия и Уелс, която се превръща в бунт. Милиони хора се противопоставят на плащането им, а Тачър отказва да направи компромис и да промени политиката си. Това силно неодобрение обаче се оказва основен фактор за нейното падане от власт.

Едно от последните ѝ действия в кабинета е да окаже натиск на президента на САЩ Джордж Буш да разгърне армията си в Близкия изток и да се противопостави на навлизането на армията на Саддам Хюсеин в Кувейт.

Политиките на лейди Тачър обаче се оказаха решаващи за посоката на развитие на Великобритания. Желязната лейди успя да си спечели и уважението на чуждите лидери, като върна славата на Великобритания, която скъпо заплати победата си във Втората световна война, отбелязва New York Times.

Не са много политиците, за които може да се каже, че са променили света. Маргарет Тачър беше една от тях, пише и Economist. Тя не само че трансформира партията си, но и цялата британска политика. Ентусиазмът и по време на приватизацията предизвика глобална революция. И както изданието отбелязва, „Уинстън Чърчил може и да е спечелил война, но никога не създаде -изъм“.