Ретроспекция на европейската дългова криза

Дълговата криза всъщност приключи, просто не всички още забелязват това. През март 2009 г., когато пазарите решиха, че щатското правителство и Федералният резерв (Фед) са направили достатъчно и че ситуацията няма отново да се влоши, никой официално не обяви края на финансовата криза.

Точно обратното, през следващите месеци, докато индексите продължаваха да растат, анализаторите се опасяваха, че епизод 2 на ипотечната криза тепърва предстои. Въпреки че проблемите, които първоначално доведоха до колапса на Lehman Brothers не са решени и до ден днешен – цените на недвижимите имоти в САЩ продължават да падат, а просрочените ипотеки да се увеличават – страховете се оказаха безпочвени.

Преди дни Европейската централна банка (ЕЦБ) обяви, че ще предостави безпрецедентни 3-годишни изключително евтини заеми за банките в региона, а френският президент Никола Саркози изтъкна, че за финансовите институции ще е доста изгодно да се възползват от примамливо високата доходност по европейските ДЦК, като вложат набраните средства в дългове на страни като Испания и Италия. При сегашната политика на ЕЦБ, тези облигации могат да се използват и като обезпечение за нови заеми, въпреки че нямат първокласен кредитен рейтинг.

Според някои анализатори, това не е задължително да се случи, но е факт, че след решението на централната банка доходността по краткосрочните облигации на почти всички проблемни страни се понижи.

Чуха се и гласове, че последната инициатива на ЕЦБ на практика представлява завоалиран спасителен план за силно задлъжнелите членки на валутния съюз и че всъщност това е решителната стъпка, която предлага реален изход от ситуацията.

Разбира се, аргументите на тези, според които не е направено нищо за решаването на реалните проблеми в еврозоната са многобройни. Банките например все още не осчетоводяват облигациите, които държат по пазарна оценка и това по-скоро би ги накарало да се опитат да свивият баланските си, отколкото да купуват нови ДЦК. Също така никой в еврозоната не може да печата пари, освен ЕЦБ, а президентът на институциятя Марио Драги изглежда не е склонен на подобна стъпка.

Нека да погледнем как се стигна до тук

Наскоро публикувана стенограма от срещата между бившия френски президент Франсоа Митеран и Маргарет Тачър от 20 януари 1990 г. разкрива, че мотивите зад създаването на Европейския съюз (ЕС) и въвеждането на единната валута далеч не са били единствено алтруистични.

Според разсекретените документи Митеран и Татчър са се противопоставяли на обединението на Германия, тъй като са се страхували, че Берлин ще придобие твърде голяма политическа  и икономическа тежест и че дори може да поиска ревизиране на границите, установени след края на Втората световна война – нещо на което според Митеран Франция и Великобритания не биха имали сили да се противопоставят.

След като обединеието на Германия се оказва неизбежно, Париж и Лондон бързат да поставят на Берлин политически и валутен намордник.

Така се стига до 10 декември 1991 г., когато е подписан Договорът от Маастрихт, който превръща Европейската икономическа общност (ЕИО) в Европейски съюз и залага идеята за създаването на „необратим” валутен съюз, без централизирано финансово министерство или механизъм за напускането му.

На 16 септември 1992 г. Европейският валутен механизъм (ERM) – предшественик на валутния съюз – се оказва пред колапс, след като Великобритания е принудена да го напусне, а милиардерът инвеститор Джордж Сорос спечелва над 1 млрд. долара, като залага срещу британския паунд.

По-късно Италия също е принудена на напусне механизма, а испанската песета, португалското ескудо и ирландският паунд девалвират.

На 13 декември 1996 г., без да се договорят за създаването на общоевропейско финансово министерство, лидерите на ЕС одобряват предложения от Германия „Пакт за стабилност”, предвиждащ финансови санкции срешу страните, които надхвърлят заложените ограничения за максимален бюджетен дефицит.

На 14 март 1998 г. Гърция влиза в ERM. На първи януари 1999 г. 11 европейски страни създават еврото.

На първи януари 2001 г. Гърция се присъединява към еврозоната. Доходността по 10-годишните гръцки облигации е 5,36%, доходността по еквивалентните испански облигации е 5,09%, а тази на италианските ДЦК – 5,16%. Доходността по 10-годишните германски бонове е 4,85%.

На 24 и 25 ноември 2003 г. Германия и Франция нарушават предвидените от Пакта за стабилност правила, като заявяват, че бюджетните им дефицити ще надхвърлят границата от 3% за трета поредна година. Испания, Холандия, Финландия и Австрия протестират.

На 20 март 2005 г. финансовите министри на страните от ЕС отстъпват пред натиска на Германия и разхлабват правилата за бюджетна дисциплина.