Какви са заплахите за влиянието на Европейския съюз?

В навечерието на 21 век по време на официална вечеря в тесен кръг във Вашингтон представител на Европейския съюз попита каква според експертите ще е ролята на ЕС в световната политика през настоящия век, спомня си Ъруин Стелзър, директор на отдела за изследване на икономическите политики в института Хъдзън.

„Отговорът на един мой колега бе: Европа не е от значение за 21 век“, пише Стелзър в статия за Wall Street Journal. Разгорещените опровержения, които последваха, не бяха убедителни тогава, а още по-малко днес.

Добрата новина за бъдещето на ЕС е, че лидерите му сега са наясно с това и знаят какво трябва да направят по въпроса. Лошата новина е, че това още не означава, че те го правят.

Най-очевидният пример е Гърция. Макар да отричат, политиците знаят, че в крайна сметка ще трябва да приемат преструктуриране на дълга й. Но това е текущ и решим проблем на фона на фундаменталните въпроси, които заплашват бъдещата тежест на Европа в света.

Отказът на Европа да понесе тежестта от поддържането на приемлив световен ред стопи влиянието й в световен план. Попитайте който и да е в Белия дом да ви изброи тримата управляващи евроблока* и едва ли той ще ви назове повече от един. Струва ли си комуникацията с регион с размерите на САЩ, който не харчи достатъчно, за да защити собствената си територия и е със скромен принос в борбата срещу тероризма (с изключение на Великобритания), пита риторично Стелзър.

Оставката на германския президент Хорст Кьолер заради изявлението му, че разполагането на немски войски в Афганистан представлява защита на националния интерес на страната, говори многозначително за това колко надежден съюзник е Европа.

Без морални ценности Европа не е в състояние да воюва. Дори и да има такива, както в случая със сръбския геноцид, нейните военни формирования не разполагат с ресурсите да го правят.

В началото на века бе възможно да се отрече фактът, че валутен съюз без централизиран фискален контрол би бил неустойчив. Вече не. Разюзданото харчене от някои страни доведе до може би фатални последици за еврото.

Ето някои факти: централните банки по света не са склонни да увеличават резервите си в евро, рейтинговите агенции са все по-скептични за качеството на държавните дългове на страните от еврозоната, инвеститорите се колебаят да отпускат средства на европейските банки (освен на баснословни лихви), а на германските данъкоплатци им омръзна да бъдат банкоматите на ЕС.

Въпросът сега е какво да се направи за спасяването на еврото, което същевременно е и политически осъществимо. По един въпрос еврокрацията е съгласна: не трябва да се стига до промяна на договора от Лисабон, за да не бъде даден шанс на европейските гласоподаватели да заявят какво мислят за европейския проект и да го торпилират. С други думи борба с фискалните, но поддържане на демократичните дефицити.

Европейските лидери вярват, че могат да направят това, което е необходимо, без ревизия на договорите. Задача номер едно е превръщането на склеротичната европейска икономика в динамична. Вече е очевидно, че растеж от 1% годишно няма да помогне, особено в период на бюджетни ограничения.

Всички, с изключение на левицата, са съгласни, че реформата на трудовия пазар е решаваща. Дори Испания и Гърция предприеха първи стъпки в тази посока, улеснявайки освобождаването на работници, за да бъдат работодателите по-склонни да наемат персонал.

С не по-малка важност са понижаването на подоходните данъци, намаляването на пречките за предприемачите да създават нови бизнеси, криминализирането на картелните структури, премахването на подкрепата на национално ниво за заплашени от поглъщане компании, както и на протекционизма в земеделието.

Не е ясно обаче дали заплахата от икономическа стагнация и спаднало международно влияние ще събере достатъчно подкрепа в съюз, много от чиито членки гледат на пазарите като на врагове, вместо като на катализатор за ефективност и по-висок жизнен стандарт. Адам Смит и Милтън Фридмън, икони на свободния пазар, не се радват на подобен статут в повечето европейски страни.

В крайна сметка, ако Европа трябва да бъде вземана на сериозно през настоящия век, тя трябва да действа единно. Един президент с авторитет, може би Тони Блеър, вместо трима бюрократи, боричкащи се за върховенство. И най-важното: заздравяване на германо-френските отношения.

Не става въпрос само за намиране на общ език между хиперактивния Никола Саркози и предпазливата Ангела Меркел. Те не са вечни, но техните народи са.

За момента обаче е важно, че Меркел не желае да толерира финансово разточителство и да отстъпи на Брюксел контрола върху германската икономика. Саркози, междувременно, би искал да установи единно управление на европейската икономика и да отвоюва политически контрол над Европейската централна банка, за да смекчи антиинфлационната й нагласа.

С отмирането на поколението от Втората световна война Германия е по-малко боязлива да отстоява националните си интереси. Това затруднява Саркози да продължи подреждането на ЕС по начина, който Франция предпочита: Германия да е конят, а Франция – ездачът, или Германия да финансира, а Франция да харчи.

Ако тези различия не бъдат разрешени, предстои политическа парализа и неминуемо отслабване на влиянието на ЕС по света.

*Председателят на Европейския парламент, председателят на Европейската комисия и президентът на ЕС, бел.ред.