ИПИ: Не, работещите бедни не са 800 хиляди души

Когато липсва разбиране на определения, методика и особености на основни понятия, дебатите за социалната политика се пълнят с полуистини и откровени изкривявания. Пресен пример от тази седмица е обиколилото медиите твърдение, че работещите бедни в страната са 800 хиляди души. Целта на настоящия текст е да напомни реалните измерения на този феномен и да го постави в контекста на останалите данни за бедността и неравенството, пише Адриан Николов от Института за пазарна икономика.

Необходимо е да започнем от определението. Горното, наглед стряскащо число – което, впрочем, допуска че работещи бедни към началото на годината са 23% от заетите, или почти всеки четвърти който се намира на работа – е резултат от прилагането на не особено подходящо определение. Източникът му е оценка на Института за социални и синдикални изследвания (ИССУ) на КНСБ, чиято дефиниция на бедност се различава значително от официалната, прилагана от НСИ и Евростат.

Тъй като методологията на изследването на синдикалния институт не е достъпна публично, се налага да съдим за нейното естество от резултатите, които представят (а причината тя да не е достъпна е вероятно за да не могат да бъдат поставени под съмнение основаните на нея изчисленията). Тя включва оценка на необходимите разходи „храна, за поддържане на жилището, здравеопазване, образование, транспорт и почивка“ и можем да приемем, че покриват наистина основни и жизненоважни аспекти, без които трудно бихме могли да си представим нормалното съществуване.

Понеже не знаем точно как се претеглят отделните аспекти в тази своеобразна „кошница“, можем единствено да се надяваме че икономистите в ИССУ успяват да постигнат максимално приближение до средностатистическо семейство.

Последното изчисление предполага, че за четиричленно домакинство са необходими 2448 лева месечно средно за страната , то конкретно за София тази сума нараства на 3233 лева. Тъй като у нас няма официално приети регионални дефлатори[1], които да отчитат разликите в ценовите равнища на областите, то възниква въпросът как се достига до регионалното изчисление.

В последните три  издания на изследването отношението между София и България гравитира около 75%, което се приближава до разликата между столицата и страната в средния доход на лице от домакинство по методологията на Евростат, както и до разликата в средното брутно заплащане на наетите. Подобно претегляне обаче е далеч от методологически коректно, тъй като издръжката на живот се отнася най-вече до цени.

Не можем да пропуснем и обстоятелството, че изчислението „на човек“ в рамките на четиричленно семейство механично разделя горните суми на четири равни части. Същевременно утвърдените методологии, които мерят домакински разходи, обаче вземат предвид, че членовете на едно домакинство имат много споделени разходи, които чувствително намаляват реалния разход на лице от домакинство[2].

Ще оставим читателят да прецени доколко гореописаният подход е подходящ за определяне на реалния дял на работещите бедни. Нека обаче се съсредоточим върху приетата от Евростат и НСИ дефиниция на това понятие, и неговите реални измерения. Определението съчетава две от основните понятия на пазара на труда – за да попадне в тази група, лицето трябва да е заето, и да е в домакинство, което отговаря на критериите за риск от бедност.

През 2018 г. България е близо до средноевропейското равнище по този показател – работещите бедни във възрастовата група между 18 и 64 години  са 10,1%, спрямо 9,4% средно за Европейския съюз. Тъй като НСИ не публикува броя заети в точно тази възрастова група, оценката на абсолютния брой работещи бедни която можем да изчислим е приблизителна – във възрастовата група 20-64 заетите са 3,054 хиляди души, а в 15-64 – 3,068.  Това от своя страна означава, че по груба сметка работещите бедни в цялата страна са около 305-307 хиляди души, или повече от два и половина пъти по-малко от огласените в медийните изказвания, които дадоха повод за написването на този текст.

В заключение, трябва да напомним и че последният систематичен анализ на бедността сочи, че заетите като цяло са с относително нисък риск от бедност. Обратно, домакинствата на хора с ниско образование, принадлежащи към малцинствените етнически групи и многодетните семейства са в чувствително по-висок риск от бедност. Именно там следва да бъдат съсредоточени социалните политики, които целят ограничаването на бедността и социалното изключване.

–––––––––––––––––––––––––––

[1] Виж, например, тук.

[2] Встрани от темата на настоящата статия, трябва да споменем също, че дори и при тези особености на изчислението, средната заплата постепенно настига издръжката на живот по дефиницията на КНСБ.