ИПИ: Как би се отразила на България европейска минимална заплата?

Когато една идея е вредна, но популистка, то с времето тя се приема от логично мислещите като необходимото зло. Става, обаче, по-лошо, когато същата вредна идея, отново по популистки причини, започне да се „усъвършенства“. Това се случва с минималната работна заплата в момента на европейско ниво, коментира експертът от Института за пазарна икономика Адриан Николов.

На фона на пороя от обещания – от ограничаване и пренасочване на мигрантите, през облагане на интернет гигантите и по-агресивни климатични политики, до предоговаряне на основните споразумения на които е основан Европейския съюз (ЕС), който засипа европейските избиратели в хода на кампанията за европейски парламент  една новопредложена политика изглежда особено опасна за източноевропейския пазар на труда и конкурентоспособността на новите страни-членки. Тук говорим, разбира се, за лансираната идея за европейска минимална заплата, която намери подкрепа както сред повечето леви партии и кандидати, така и, по-неочаквано, от водача на листата на ГЕРБ за европейските избори.

Предложението за въвеждане на общоевропейска минимална заплата съществува, най-общо, в три отделни форми.

Първата предполага една и съща пропорция на минималното заплащане спрямо средното за всички европейски страни, независимо от нивото на икономическото и социално развитие. Например такава е концепцията на заместник-председателя на Европейската комисия Франс Тимерманс, който предлага това да бъде фиксирано на 60% от медианната заплата.

По-мекият вариант на този подход е предложеният от френския президент Емануел Макрон, който се обявява в полза на европейски механизъм за определяне на минималното заплащане, без да влиза в детайли за начина, по който той ще функционира.

Най-твърдият, който се подкрепя предимно от крайнолеви кандидати, налага едно и също твърдо равнище на минималната заплата за целия блок. Изтъкваните от всички причини за въвеждането на европейска минимална заплата са в общи линии едни и същи – борба с неравенството в доходите, както между европейските държави, така и вътре в тях, социална справедливост и поправяне на „щетите от неолибералните политики“.

Разбира се, въвеждането на такъв подход към определянето на минималната заплата, особено в най-крайния ѝ вариант, няма да реши нито един от тези проблеми – обратно, най-вероятно ще спомогне за задълбочаването им.

Най-лесно може да бъде оценено най-конкурентното предложение, а именно фиксирането на минималната заплата на 60% от медианната за всяка от отделните страни[1].

За съжаление, структурната статистика на заплатите и разходите за труд на Националния статистически институт се събира веднъж на четири години (последните достъпни данни са аз 2014 г.), а само тя включва медианното заплащане.

От последните четири издания на това изследване обаче установяваме, че в България отношението между средната и медианната заплата е сравнително постоянно – между 69-71%, което ни позволява с относителна точност да изчислим медианната заплата въз основа на средната такава. Предвид че средната брутна месечна заплата през 2018 г. е 1135 лева, то това поставя медианната заплата за същата година на ниво от около 795 лева. Следователно според предложения подход за определяне на минималните заплати в ЕС, тази в България през 2018 г. би следвало да е приблизително 475 лева.

Любопитното е, че така изчислената минимална заплата е по-ниска от тази, която е в сила в България през 2018 г., от 510 лева. С други думи, ако предложението за европейска МРЗ се прилага като „точно 60% от медианната заплата“, а не „поне 60% или повече“, то това означава, че минималното заплащане в България трябва да бъде намалено. Предвид, че отношението между средна и медианна заплата е доста стабилно през последните две десетилетия, на практика фиксирането на МРЗ като дял от медианната заплата ще доведе до задържане на ръста на МРЗ в България, и до нейното намаляване спрямо днешните ѝ равнища, противно на тезите и предложенията на повечето профсъюзи и леви политици у нас.

Въпреки че е далеч от идеален вариант, подобна твърда зависимост между медианна и минимална заплата се приближава до идеята за въвеждане на механизъм за определяне на МРЗ, вместо определянето ѝ чрез договореност между работодателите, синдикатите и правителството. Разбира се, за предпочитане е подобен механизъм да включва и други макроикономически индикатори, но в случая на България дори и предложеното е за предпочитане пред настоящия подход. Това намаление и задържане обаче надали ще се случи на практика, най-малкото защото няма видима причина ЕС да забрани на страните членки да увеличават своята МРЗ над заложения европейски минимум.

Проблемите с въвеждането на единен европейски метод за определяне на МРЗ обаче идват от другаде. На този етап от развитието на ЕС социалната политика е почти изключително в ръцете на страните членки и начинът, по който се води тя, е пряк резултат от тяхното икономическо и социално развитие. До голяма степен заплатите са функция на производителността на труда и всеки опит за изравнява на подхода за определянето им, между страни с фундаментално различна структура на икономиката и ниво на икономическо развитие, води до значителни дисбаланси.

Дори и при горното просто изчисление да изглежда, че единственият конкретен предложен подход да послужи като спирачка на ръста на минималната заплата в България, няма гаранция че отношението между медианна и минимална заплата на европейско ниво ще се запази такова  в бъдеще, вместо разликата да бъде намалявана.

От друга страна трябва да имаме предвид и днешния облик на европейската политика. През последните години все по-ясно наблюдаваме разделение по линията Изток-Запад, най-вече поради все по-често изразяваната от някои западноевропейски страни позиция (Франция най-гласно), че новите страни членки им оказват нелоялна конкуренция с ниски данъци и заплати, което създава „социален дъмпинг“. По тази причина отказът от суверенитет в областта на социалната политика и делегирането на решенията за нея на европейско ниво може да се превърне в начин за смекчаване на конкурентните предимства на Източна Европа, особено предвид че се радват на подкрепата на Макрон, който поставя високо сред политическите си приоритети борбата със „социалния дъмпинг“.

Ако оставим настрана горните няколко наблюдения, за предложенията за европейска минимална заплата важат всички проблеми, до които води поддържането на политика на МРЗ по принцип:

–         изкривяване на пазара на труда,

–         затваряне на достъпа до него за работници с по-ниско образование, квалификации или опит,

–         по-малко работни места,

–         извиване на ръцете на работодателите, между много други.

В този смисъл, ако политиката на ЕС следва да се насочи към повече конкуренция, а не към повече солидарност, то въвеждането на европейска минимална заплата трябва да се изостави изцяло.

В заключение, засега знаем прекалено малко относно какво наистина се крие зад предложенията за европейска минимална заплата, най-вече понеже тя е по-скоро политически слоган, отколкото реално политическо предложение. Видимо обаче тя крие рискове от уравниловка и опасности от смекчаване на конкуренцията, особено за Източна Европа.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Тук трябва да направим необходимото разграничение между средна и медианна заплата – медианата е стойността, която разделя на две равни части дадено множество, в случая това на заплатите. Важно е да се знае, че медианата често е различна от средната аритметична стойност, в разглеждания случай значително по-ниска. Средната аритметична стойност няма как да се ползва за основа на минимална работна заплата (МРЗ), тъй като всяко увеличение на МРЗ я повишава значително, ограничавайки потенциалната най-ниска стойност.