Иван Кръстев: Студената война не се завръща

Като българин мога да ви кажа, че международните медии отразяват изборите в малките европейски страни по същия начин, по който професор по литература чете шпионски роман по време на лятната си отпуска: приятно четиво за разтоварване, но след това бързо забравяш героите и всъщност няма значение дали историята се обърка. При нормални обстоятелства това не е проблем, но може да се превърне в такъв следващата година, пише Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии за New York Times.

През 2017 г. ще има избори не само в Германия, Франция и Холандия, но и най-вероятно в Гърция, Италия и, за пореден път, в България. Това ще бъде моментът на истината за Европа. Социалните медии са наводнени от фалшиви новини и конспиративни теории, а водещите медии са обсебени от намесата на Кремъл в изборната политика на западните демокрации. Намесата на Москва се превърна в универсално обяснение за всичко, което се случва в периферията на Европа и, явно, навсякъде другаде. Затова е критично важно хората да научат правилно историята. Но това няма да бъде лесно.

Вземете изборите за президент на България през ноември. Международните медии обрисуваха победата на Румен Радев – бивш обучен в САЩ генерал от военновъздушните сили, кандидатирал се като независим – като нов триумф за руския президент Владимир Путин и поредно доказателство за нарастващото му влияние в Източна Европа. Фактът, че изборите в България малко или много съвпаднаха с тези в Молдова, където спечели проруски кандидат, както и с провалилия се проруски опит за преврат в Черна гора, накара мнозина да заключат, че Русия отново си възвръща традиционната сфера на влияние.

Дали това обаче е наистина така?

Не може да се каже, че външната политика бе критичното опасение за повечето българи, които гласуваха. Честно казано, влиянието на Москва не се прокрадва в България – то отдавна е тук. Голяма част от българите ценят високо членството ни в НАТО и още повече – това в Европейския съюз. Но по исторически и културни причини повечето предпочитат да не възприемат Русия като враг. Затова не е изненада, че както генерал Радев, така и дясноцентристкият му опонент защитаваха вдигането на санкциите срещу Русия и подобряването на отношенията с Москва.

Споделям тази българска история, пише Кръстев, защото дебатът около предполагаемата намеса на Кремъл в изборите за президент в САЩ събуди рамката от Студената война, в която разбираме света. Политическите резултати в малките страни се обясняват като игра с нулев резултат между Русия и Запада. В този подход има три основни проблема.

Първо, той по-скоро обърква, отколкото вкарва яснота. През 70-те и 80-те години няколко националистически държави от третия свят бяха осмивани от Запада като комунисти въпреки факта, че са се фокусирали върху борбата за независимост, а не върху съветския комунизъм. САЩ и съюзниците им изгубиха доста енергия да се борят с тях. Но да определяш погрешно националисти за комунисти понякога се превръща в самоизпълняващо се пророчество. След като получиха етикета „комунист“, много от революционните правителства от третия свят наистина станаха просъветски. Поуката е, че не трябва да се изненадваме, ако постоянното налагане на етикети върху популистките партии и лидери в Европа като „проруски“, ги превръща в приятели на Кремъл.

Второ, завръщането на наратива от Студената война се превръща във фактор за нарастващото международно влияние на Русия. Манията на Запада към Путин лежи в сърцето на новооткритата мека сила на руския президент. Ако Москва, както много от медиите предполагат, наистина може да повлияе на изборите в САЩ, как може малка България, или пък дори Франция, да има вяра, че някой различен от Кремъл ще реши кой ще е следващият президент? Руската сила на привличане днес се корени не в идеологията ѝ, а в мощния ѝ имидж. Ако вярвате на най-ревностните противници на Путин, той печели през цялото време.

И трето, в един глобализиран свят външна намеса в изборите е неизбежна. Отделните граждани – а не само правителства, хакват имейл профили, разпространяват фалшиви новини и конспиративни теории и се опитват да разрушат репутацията на чуждите лидери. Самотни хакери и малки престъпни политически групи могат лесно да сринат сървърите на изборните комисии по света. Навлизаме в период, в който сътресенията се превръщат в международно състезание и мнозина търсят пари и слава, показвайки как могат да посеят хаос отвъд границите.

Наративът на Студената война пренебрегва тази нова реалност, защото е склонен да вижда всяка подривна дейност като дело на държавите. Резултатът е нарастващ риск от свръхреакция и конфликт. В света на постоянната размяна на атаки, повече от всякога това, което има значение е капацитетът да различаваш вдъхновената от държавата и управляваната от държавата подривна дейност.

Затова ако не искаме 2017 г. да се превърне например в 1917 г., паметна година за Русия, медиите трябва да са достатъчно разумни и да избягват грандиозни истории, покриващи цели континенти, които обясняват всичко. Вместо това те трябва да се вгледат в детайлите, които обясняват поне нещо. В крайна сметка, дори в ерата на глобалните медии политиката остава регионална.