Коя теория е виновна за кризата?

Кой е виновен за кризата? Едва ли някой може да даде еднозначен отговор на този въпрос, но самият факт, че един въпрос е труден, не може да бъде аргумент срещу неговото анализиране.

Първият отговор за човек, следящ с умерен интерес финансовите пазари, е, разбира се, проблемът с лошите ипотечни заеми в САЩ – неплатежоспособни хора теглеха нереално големи жилищни кредити, които не можеха да изплащат. Безотговорността в случая беше двустранна – слабият надзор над банковата система в САЩ позволяваше това ирационално поведение и масово отпускане на кредити. Тези кредити се „пакетираха“ в различни финансови инструмент (различни видове облигации) с цел да се диверсифицира рискът, но така не остана част от финансовата система, която да не е поне косвено засегната от тези лоши заеми. Когато спряха плащанията по ипотеките, финансовите пазари не знаеха кои инструменти имат компоненти на тези лоши ипотеки. Големият ливъридж пък увеличи риска в пъти.

Но преди да сме твърде строги към финансовите институции трябва да отбележим, че те не са напълно ирационални. Тъй като в икономиката имаше много пари (т.е. кредит) банките имаха достатъчно ресурс, който да продават. От друга страна инвестициите в недвижимо имущество винаги са били „сигурни“ и цената на имотите рядко се понижаваше за по-дълъг период. При тези обстоятелства ирационалността на финансовите институции е твърде лесно обяснение и спасява от отговорност друг голям виновник за кризата - Федералният резерв.

Нека се върнем 80 години назад до голямата депресия от 1929 година. Безпрецедентността на кризата създава нужда от сериозни дебати и в продължение на десетилетия множество икономисти се опитват да обяснят този икономически феномен. Едно от обясненията за кризата е на т.нар. австрийски икономисти. Според тях рецесиите са естествен елемент от бизнес циклите и представляват самокорекция на пазарите поради ирационалните темпове на инвестиране в периодите на икономически бум. Големите инвестиции в периода, когато икономиката изпреварва естествените си темпове на развитие, създават балони в различни категории ресурси (цени на суровини, имоти, заплати и т.н.) и рецесиите коригират тези ексцесии. Така Голямата депресия е естествен резултат от бурния икономически растеж през 20-те години на миналия век, смятат „австрийците“.

Нещо повече, според някои икономисти от австрийската школа кризата се влошава от изкуствената намеса на правителството в годините преди депресията – умишленото увеличаване от страна на централната банка на парите в обращение.

Някои икономисти обаче поемат по друга интелектуална пътека в опита си да стигнат до причините за Голямата депресия. Едно име изпъква на фона на всички останали и то променя икономическата наука завинаги – това на Джон Мейнард Кейнс. Според Кейнс властващата идеология на времето – идеята за непогрешимостта на пазарите и перфектната им способност за саморегулация, са грешни. Правителството трябва да се намесва по време на депресия, като създава търсене на стоки и услуги. Според Кейнс именно начинът на мислене на тогавашните икономисти и сляпата им вяра в „невидимата ръка“ на Адам Смит влошава кризата и тя се превръща в Голяма депресия.

През последните години на 20-ти век се появява и друго обяснение за Голямата депресия – това на монетаристите. Те, като Кейнс, също атакуват постулатите на австрийското мислене за бизнес циклите и за естествения характер на рецесиите. Според монетаристите, чийто най-известен представител е Милтън Фридман, основна причина за влошаването на кризата през 1929 г. е нежеланието на Федералния резерв да увеличи парите в обращение. Ниската ликвидност в системата става причина за кризата и тогавашните централни банкери правят грешка, че не облекчават монетарната си политика и не инжектират повече пари в системата (чрез намаляване на лихвите, директно участие на пазарите, намаляване на минималните задължителни резерви и др.). Според монетаристите лекът за депресията е трябвало да бъде увеличаване на ликвидността в системата.

Така в процеса на развитие на икономическата наука австрийската школа става все по-маргинализирана и икономистите, излизащи от американските университети, са по-скоро „кейнсианисти“ или „монетаристи“ отколкото „австрийци“.

Ако трябва да определим към коя школа принадлежат последните управители на Фед, те по-скоро биха попаднали в категорията на „монетаристите“. По време на реч през 2002 г. Бен Бернанке коментира в качеството си на икономист, работещ за Фед: „Бих искал да се обърна към Милтън и Ана (Фридман) – относно Голямата депресия – вие бяхте прави, ние (Фед) го направихме, за което много съжаляваме. Благодарение на вас обаче това няма да се случи отново“.

Възможно ли е този начин на мислене и тази теория, която защитава по-активна монетарна политика и по-активна роля на централната банка в икономиката, да е допринесла за кризата? Възможно ли е дискредитираните австрийски икономисти да са били до някаква степен прави? Предотвратяването на малка рецесия с облекчаване на паричната политика не идва ли на твърде висока цена - на отлагането на по-сериозна криза напред във времето?

През последните месеци се появиха някои анализатори, според които Федералният резерв носи голяма част от вината за сегашната финансова криза. Според тях активната парична политика на Фед и готовността му на всяка цена да се бори с рецесията са допринесли значително към сегашната проблемна ситуация.

Един такъв анализатор е инвеститорът Джим Роджърс, бивш партньор на Джордж Сорос от Quantum Fund. Според него рецесиите са нещо положително за икономиката, тъй като я изчистват от неефективните агенти и коригират цените на активите. Изкуственото предотвратяване на рецесиите дава възможност за сформирането на балони (като имотния балон в САЩ) и когато те се спукат кризата, която идва в бъдеще, е много по-сериозна от предотвратената.

Аргументите на тези нови „австрийци“ не са без тежест. Нека разгледаме последната криза в САЩ – дот-ком балонът. Подобно на Голямата депресия и тя започва с драстичен спад на акциите на Wall Street. Технологичният индекс Nasdaq е на ниво от 5132 пункта (сега индексът е 1868 пункта). След спукването му започва криза в САЩ, която освен Wall Street засяга и останалата част от икономиката.

Ръстът на БВП през 2001 г. е едва 0,76 на сто, като през 2000 г. той бе цели 3,69 на сто. Икономиката се връща до нормалните си темпове на развитие (т.е. ръст на БВП около 2,5 на сто) едва през 2003 г.

Федералния резерв, чийто президент тогава е Алън Грийнспан, обаче се намесва веднага и намалява лихвите драстично. В края на 2000 г. лихвата, на която Федералният резерв кредитира банките (Fed Fund Rate), е 6,5 на сто. До края на 2001 г. този процент пада до 1,82. В края на 2003 г. лихвите са вече едва 1 на сто и остават такива до средата на 2004 г., когато отново започват да се покачват.

Една от основните причини за връщането на нормалните темпове на ръст на американската икономика е именно евтиният капиталов ресурс, който кара бизнесът отново да инвестира. Това предотвратява кризата и не ставаме свидетели на свиване на икономиката, а Грийнспан си спечелва титлата на един от великите икономисти през втората половина на века.

Според други обаче това „изкуствено“ подкрепяне на икономиката е „късогледа“ политика и тя просто отлага рецесията във времето, но я прави по-сериозна. Подкрепянето на икономиката чрез увеличаване на парите в обращение не позволява самокорекция на пазара. Според тези „нови австрийци“ Грийнспан е един от основните виновници за сегашната финансова криза, която разтърсва глобалните пазари.

Един аргумент в полза на тези твърдения е дисбалансът на паричната политика на Фед, т.е. централната банка е готова да увеличи парите в обращение по време на криза, но не и да ги ограничи достатъчно по време на бурен растеж (което е може би разбираемо за хора на политически длъжности).

За периода, за който се счита „напомпването“ на дот-ком балона – 1995-2001 г., американската икономика има завидни темпове на растеж. През 1997, 1998 и 1999 г. реалния ръст (т.е. ръстът над инфлацията) на БВП е около 4,5 на сто на година, което за икономика от мащабите на американската е впечатляващо. За този период обаче лихвите остават почти без промяна.

 От таблицата личи дисбалансът, т.е. нежеланието на Фед да ограничи потреблението и инвестициите при растяща икономика, но готовността му да намали лихвите до изключително ниски нива (стимулирайки инвестиции и потребление) при свиваща се икономика. Изглежда икономистите във Фед са „австрийци“, когато икономиката расте, т.е. избягват намеса на пазарите, и „монетаристи“, когато икономиката се свива. Този дисбаланс може да е причината за напомпването на ценовите балони.

Разглеждайки днешната финансова криза, преди да хвърлим цялата вина върху финансовите институции, трябва да отчетем и вината на Федералния резерв. Банките отпускаха ипотечни кредити, като имотите, които кредитираха, бяха в ценови балон – т.е. банките отпускаха кредити и в замяна получаваха гаранция, чиято реална цена бе по-ниска от стойността на кредита. От една страна те бяха оправдани, тъй като ресурсът им (т.е. кредитите) беше евтин и в голямо количество. Според критиците на Фед именно политиката на Грийнспан, мотивирана от идеите на монетаристите, попречи на навременна корекция на този балон и ниските лихвени проценти, целящи избягване на малка рецесия, продължаваха да заливат икономиката с евтини пари, а това продължаваше да помпа балона на цените на имотите.

Политиката на Бернанке сега продължава да бъде мотивирана от същите тези икономически принципи и само времето ще покаже дали тя ще се окаже правилна. Но с влошаването на финансовата криза критиците на тези активни монетарни интервенции стават все повече и все повече специалисти протестират срещу зачестилите интервенции с цел "спасяването" на икономиката.