Евровалутните пазари имат интересна история, която няма нищо общо с европейската валута. Всъщност възникването и развитието на евровалутните пазари може да се разглежда като класически пример за действието на невидимите сили на пазара, които преодоляват препятствията, създадени от регулаторните органи, и намират най-добрите икономически условия.
Евровалутните пазари се състоят от банки (наречени евробанки), които приемат депозити и отпускат заеми във валути, различни от националната валута на страната, в която оперира банката. Евровалутата представлява свободно конвертируема валута, която е депозирана в банка, за която тази валута не е местна.
Представката „евро“ заблуждава, защото евровалутните пазари нямат конкретно физическо местоположение. Те могат да се опишат като мрежа от финансови центрове по целия свят, чрез която се осъществяват транзакциите с евровалути.
До средата на 20-ти век повечето банки са приемали депозити само в местна валута. За да извършват транзакции с чужди валути, те отваряли клонове в други държави.
След Втората световна война щатският долар постепенно се утвърждава като универсална валута за международна търговия. Ето защо в годините на Студената война страните от СССР били принудени да заплащат вносните стоки от САЩ в долари или да получават долари за своя износ. В резултат на това съветските банки натрупват значителни валутни резерви в долари, които обаче не искали да депозират в щатски банки поради опасността тези депозити да бъдат блокирани в хода на конфликта със САЩ.
Ето защо съветските банки започват да депозират своите долари в европейски банки, а тези средства придобили постепенно наименованието евродоларови депозити. За да реализират печалба от доларовите депозити, европейските банки естествено започнали да ги отдават като кредити. По този начин било поставено началото на евровалутния пазар.
Разрастването на световната търговия става основен стимул за разширяването на евровалутните пазари. Те били допълнително подкрепени от регулацията „Q“, чрез която властите в САЩ поставят таван на лихвените проценти, които щатските банки могат да изплащат по депозитите в долари. За разлика от тях, европейските банки нямали ограничения върху лихвата, която плащали на своите клиенти.
Когато лихвените проценти се покачат през 80-те години, доларовите депозити започват да мигрират масово от САЩ към Европа. Регулацията „Q“ се отменя през 1986 г., но по това време регулаторните органи в САЩ изискват от банките да държат висок процент от своя капитал като задължителни резерви. Този разход не бил налице при европейските банки. Поради това те можели да си позволят да предлагат по-високи лихвени проценти по доларовите депозити и в резултат евровалутният пазар продължил да се разраства.
Евровалутният пазар става глобален, след като доларови депозити започват да се откриват в банки навсякъде по света, но остава затворник на своето име. Той включва и други свободно конвертируеми валути като британския паунд, японската йена и швейцарския франк. Всеки депозит, вложен в банка, за която тази валута е чужда, получава представката „евро“ - евростерлинги, евройени, еврошвейцарски франкове.
Понятието за евровалутните депозити се обърква още повече през 1999 г., когато Европейският съюз въвежда единна валута с името „евро“. В резултат на това се появяват и евроеврови депозити. Това са депозити в евро открити в банки, които оперират извън еврозоната.
Пазарът на евровалутни депозити е допълнение на международните валутни пазари. Докато на последните се извършва замяна на една валута срещу друга, то на пазарите на евровалутни депозити се извършва отдаване на определена сума за определен период от време.
На евровалутния пазар се търгуват депозити с фиксиран срок, които имат по-висок лихвен процент от безсрочните депозити в замяна на това, че вложителят няма да получи натрупаната лихва, ако изтегли своя депозит преди падежа. Лихвените проценти, които различните банки предлагат за депозити в основните валути, се съобщават от Британската банкова асоциация като дневни нива на Libor. За депозитите в евро Euribor се е превърнал в основен показател.
Като оперират на евровалутните пазари, финансовите институции избягват определени разходи, такси, изисквания за резерви и други регулаторни ограничения, които представляват бариери пред свободното движение на капитала и свободната конкуренция.