Кои са най-честите оправдания на анализаторите за несбъднатите прогнози

В предишен материал, посветен на безсмислието на финансовите прогнози, ви представихме гледната точка на Джеймс Мантиър, който завършва изложението си с два основни въпроса:

- Защо професионалистите продължават да прогнозират, имайки предвид доказателствата, че не го правят успешно?

- Защо въпреки това всички използват техните безполезни прогнози?

Днес ще разгледаме причините, които според автора дават отговор на тези въпроси.

Два психологически феномена обясняват защо хората продължават да прогнозират, въпреки доста убедителните доказателства, че те изобщо не са добри в това. Първият може да бъде наречен пренебрежение (неосъзнаване на свръхувереността), а вторият – арогантност (защитен его механизъм), обяснява Мантиър в глава от своя книга, посветена на безсмислието на прогнозите.

Дейвид Дънинг и различни негови съавтори са документирали през годините обезпокоителната зависимост, че хората с най-лоши прогнози са най-свръхуверените.

Дънинг и съавтори обясняват причините за това така: „Хората не могат да осъзнаят собствената си некомпетентност, понеже тя носи със себе си двоен порок ... уменията, необходими за точни прогнози са на практика идентични с тези, нужни за оценка на самите прогнози ... Така, ако хората не могат да прогнозират успешно, то на тях също им липсва и способността да оценят правилността на своите или нечии други прогнози.”

Хората често изхождат в прогнозите си от позициите „Аз съм добър в работата си” или „Аз съм добър в предвижданията”. За съжаление представата на хората за способностите им да прогнозират най-често няма връзка с реалната им успеваемост.

Кругер и Дънинг онагледяват чудесно това с пример, в който участниците правят логически обосновани прогнози. Тестът показва, че независимо от успеваемостта си, увереността в прогнозите на повечето участници е идентична – между 50% и 60% в случая. Това доказва, че хората с най-лоши прогнози демонстрират най-голямо разминаване (свръхувереност) между очаквания и реалности.

Вече осъзнали несбъднатите си предвиждания, прогностиците проявяват друга склонност – защитният его механизъм.

Филип Тетлок изследва използването на „извинения” след грешни прогнози на група политически анализатори, чиито възгледи за световната политика той проследява в продължение на повече от десетилетие.

Той открива, че по отношение на широк кръг политически събития, експертите, които са заявявали 80% сигурност в предвижданията си, са се оказвали прави в едва около 45% от случаите. Като цяло успеваемостта на експертите е била малко над 50%.

Тетлок отбелязва: „Експертните познания може и да не се превърнат в точни прогнози, но се трансформират в способност за намиране на убедителни доводи в полза на прогнозите, което поражда „свръхувереността”.

Интересното е, че несбъднатите прогнози не повлияват на увереността на анализаторите по отношение на тяхното разбиране за съответната ситуация – той установява почти идентични нива на увереност преди и след неуспешните прогнози.

Тетлок отличава пет обичайни защитни его механими, които обясняват провала в прогнозите, като запазват вярата в разбирането на материята:

1. Защитният механизъм „ако само...”. Например, ако само Федералният резерв бе вдигнал лихвите, то балонът на щатския фондов пазар щеще да бъде избегнат.

2. Защитният механизъм “при равни други обстоятелства”. Това универсално оправдание означава, че макар анализът на експерта да е бил правилен, е настъпило нещо друго, което е объркало прогнозата. Например, пазарът щеше да се срине, ако не се беше намесило правителството.

3. Защитният механизъм „бях почти прав”. Например, хардлайнерите почти свалиха Горбачов.

4. Защитният механизъм „въпрос на време е да се случи”. Тетлок споделя, че това е един от любимите му, понеже често го използва за да поддържа вярата си, че надценените активи неминуемо водят до ниска възвръщаемост.

5. Защитният механизъм „няма сигурна прогноза”. Т.е. несбъдването на прогнозата не означава, че анализът довел до нея е погрешен.

Тишка и Зиелонка прилагат подхода на Тетлок към две други професионалини групи – финансовите анализатори и синоптиците.

Както стана дума в предния материал по темата, синоптиците са сред малкото групи, чиито очаквания за успеваемостта на прогнозите почти съвпада с реалната, т.е. те са почти префектно „калибрирани” статистичеки, докато финансовите анализатори демонстрират голяма свръхувереност.

Двамата изследователи се обръщат към анализаторите с въпроса какво ще е нивото на фондовия пазар след месец и половина, докато синоптиците трябва да предвидят средната температура за календарен месец, отново месец и половина преди това.

И на двете групи е дадено да избират измежду три диапазона, които са конструирани така, че да покриват всички възможности с еднаква степен на вероятност. Двете групи трябва да посочат също и увереността си в прогнозата, която би трябвало да е 33%, ако те са добре „калибрирани”.

Както може да се очаква и двете групи демонстрират свръхувереност – финансовите анализатори предвиждат 58% успеваемоест на прогнозите си, докато синоптиците – 50%. В конкретния пример 33% от първите и 67% от вторите дават верни прогнози.

По-интересно е да видим какви са оправданията на далите неверни прогнози. Най-честото оправдание сред синоптиците е липсата на опит, следвано от присъщата непредсказуемост на времето.

От друга страна финансовите анализатори настояват, че не трябва да бъдат съдени на базата на една единствена прогноза (защитният механизъм „няма сигурна прогноза”) или пък изтъкват като причина за неуспеха си настъпването на събитие, което е осуетило тяхното предвиждане (защитният механизъм “при равни други обстоятелства”).

Точно както политическите експерти на Тетлок, финансовите анализатори използват его механизми за защита от реалността на изключително лошите си прогнози, изтъква Мантиър.

На фона на всички доказателства, че хората обикновено се представят ужасно при прогнозите, защо толкова много инвеститори поставят прогнозирането в центъра на инвестиционния процес, се пита авторът.

Според него, колкото и странно да звучи, поведението на много активни инвеститори всъщност е в съответствие с хипотезата за ефективния пазар, според която единственият начин да победят пазара е ако знаят нещо, което не е калкулирано в цената.

Един от начините за това, освен вътрешната информация, е способността да се прогнозира по-добре от останалите пазарни участници. Оттук и вярата в тази способност.

Психологията обаче ни разкрива една друга тенденция, която в най-голяма степен обяснява използването на прогнозите. Това е т.нар. „закотвяне” – склонността да се хващаме за каквото и да е, когато сме изправени пред несигурност.

Популярен пример на психолозите Тверски и Канеман, онагледяващ „закотвянето”, е задаването на въпроса колко е факториал от осем (8!) по два алтернативни начина – възходящ (1x2x3x4x5x6x7x8) и низходящ (8x7x6x5x4x3x2x1). Средният отговор в първия случай е 512, а във втория – 2 250. Т.е. участниците проявяват склонност да акцентират („закотвят”) върху първите цифри. В действителност отогворът е 40 320.

Енглих и Мусвайлер провеждат интересен експеримент с участието на съдии, с над 15 години криминален опит, на които са представени двойки идентични случаи, за които „обвинението” иска или едногодишна или тригодишна присъда.

Оказва се, че „обвинителите”, които настояват за тригодишна присъда успяват да издействат средно с 8 месеца повече затвор за "обвиняемите". Любопитно е, че резултатите не са повлияни от това дали ролята на обвинители в експеримента се изпълнява от професионалисти или от студенти.

Когато са изправени пред неизвестното хората се хващат за почти всичко, заключава Джеймс Мантиър. Затова не е никак изненадващо, че инвеститорите се придържат към прогнозите, въпреки безполезността им.

За да избегнем проблема с прогнозирането, трябва да насочим усилията си извън него, обобщава авторът. Пълна загуба на време са армиите от анализатори и икономисти, заети с предвиждания. Не случайно анализаторите се наричат анализатори, а не прогностици, смята той. От тях се очаква да анализират, а не да предугаждат непредсказуемото бъдеще. Те ще са по-полезни, ако анализират настоящето, вместо да излизат с подвеждащи прогнози, за които инвеститорите да се хващат.