Моделът за съжителство на Виена е ключ за задържане на семействата в градовете

Веднъж седмично Михаел Керблер и съседите му вечерят заедно в модерна кухня с отворен план на покрива на жилищната им сграда в центъра на Виена. Прозорци от пода до тавана предлагат отлична гледка над града и парка долу. Има добре оборудвана зала за игри в съседтство, така че децата да могат да се забавляват, докато възрастните разговарят на чаша вино. Част от храната идва от зеленчукова градина на покрива, а жилищната сграда разполага също с йога студио, библиотека и голяма сауна. Всички обитатели имат собствен апартамент в сградата, за който плащат средно 600 евро на месец, пише Financial Times.

Gleis 21 е междупоколенчески проект за съжителство (co-housing) във Виена, който е носител на награди. В него обитателите притежават, оперират и управляват имотите колективно. Озеленени тераси обграждат четириетажната сграда, построена почти изцяло от дърво освен четири централни бетонни колони. За разлика от комуните през 70-те години на миналия век местните жители имат отделни апартаменти, както и достъп до общи пространства на покрива с площ от 700 кв. м. В сградата има 38 жилища, включително двустаен апартамент за гости, който може да бъде резервиран за приятели или роднини, които идват на гости.

Обитателите, които са на възраст от 27 до 72 години, създали концепцията, набрали парите и контролирали строителството на сградата. Основната група била създадена през 2015 г. До 2017 г. те имали архитектурните планове и осигурено финансиране. Сградата била завършена през 2019 г. и всички се нанесли малко преди блокадата. Общите разходи по проекта възлезли на почти 10 млн. евро. Групата финансирала сградата с набрани помежду си 2 млн. евро, останалата част от сумата дошла от банката под формата на 30-годишен ипотечен кредит и те също така получили субсидии и заем от кметството.

Една от причините Виена последователно да бъде определяна за един от най-добрите градове за живеене в света е заради градското ѝ планиране, съсредоточено върху въпроса „това добре ли е за децата?“ спрямо „това добре ли е за инвеститорите в имоти?“. Децата, които живеят в Gleis 21 пресичат парка, за да стигнат до местното училище и имат общност от съседи, които могат да се грижат за тях, докато родителите им са на работа. В същото време части от много водещи градове в света, включително Хонконг, Сидни, Сан Франциско, Ню Йорк и Лондон, са застрашени да се превърнат в зони без деца, тъй като млади семейства просто не могат да си позволят да живеят там. Началните училища в някои квартали в Лондон затварят, тъй като няма достатъчно ученици.

В момент, когато градове като Лондон и Ню Йорк навлизат в още една година на високи цени на наемите, създаващи големи социални проблеми, могат ли проекти за съжителство да помогнат за смекчаване на бремето?

Виена има няколко иновативни програми за достъпни жилища, насочени към различни социални групи. Моделът на съжителството е популярен сред семейства от средната класа, които имат известен капитал, но не могат да си позволят да купят жилище, а искат да отглеждат децата си в града. За да са сигурни, че имотите няма да се продават на частния пазар, обитателите на Gleis 21 не притежават апартаментите си. Вместо това те са собственици на акции в строителната компания, която създали.

Месечният им „наем“ е делът им от вноската по ипотечния кредит. В началото всеки член на групата за съжителство трябва да плати 580 евро на кв. м като първоначална вноска (някои апартаменти са по-големи от други). Ако продадат, получават парите си обратно и още малко отгоре в зависимост от това колко дълго са живели там и колко пари са вложили в изплащането на заема.

Пенсионираният радио журналист Керблер е един от най-възрастните обитатели. Той работил като чуждестранен кореспонден в Африка и бил впечатлен как хората в малките села се грижат за много малките и много възрастните колективно и намирали начини за разрешаване на конфликти. Със съпругата му не харесвали мисълта да прекарат старините си, живеейки без деца и по-млади хора около тях. „Търсехме друг модел различните поколения да живеят под един покрив. Това ни обедини. Искахме да променим начина, по който работи обществото и управлява колективно някои от проблемите на модерния живот“, допълва Керблер.

Дания беше първата страна в Европа, която възприе модела на съжителството в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. Повечето общности били сформирани от семейства с малки деца, които искали да споделят бремето на грижите за децата. Оттогава моделът се развил, за да включва самотни родители, семейства, чиито деца са заживели самостоятелно, и по-възрастни хора. От 80-те години нататък датското правителство подкрепя групи за съжителство с нисколихвени държавни заеми.

Първата co-housing общност в Дания била Sættedammen, на около половин час с влак северно от Копенхаген. Групата, която я изградила, била вдъхновена от статия в датски вестник със заглавие: „Децата трябва да имат сто родители“. Сградата се състои от 32 отделни жилища с тераси с една голяма обща градина и къща по средата с кухня, игрална зала и перално помещение. По онова време нямало държавна подкрепа, затова местните жители притежават жилището си и дял от общите части. Те могат да продадат на когото си поискат и няма формален процес за одобряване на нови собственици от общността.

79-годишният Мортен Фангел, пенсиониран инженер, бил един от първите, които се нанесли през 1972 г. като хора на средна възраст по онова време. Сега има 65 обитатели, но заради ниското текучество две трети от тях са възрастни, а общността не успява да привлече по-млади семейства. Мортен вярва, че традиционната частна структура на собственост е бариера заради растящите цени на жилищата и на лихвите. Сега там живеят 14 деца, далеч по-малко, отколкото през първите години. Съществува доброволно съгласие, че ако някой напусне, ще се опита да продаде имота си на семейство с деца.

Животът с други хора винаги има своите недостатъци, но Фангел твърди, че са имали относително малко спорове през годините. Един от най-големите станал в началото, когато се появили пукнатини в стените и обитателите имали разнограсия как да разрешат проблема. „Имаше много викове на събранията на обитателите, докато накрая стигнахме до съгласие със строителната компания на сградата, но беше стресиращо“, споделя Фангел.

През последно време имало напрежение с възрастни обитатели, които се оплакали от шума от общия батуд, който се намира в центъра на споделената градина. „Децата крещяха ден и нощ, затова водехме много разговори да преместим батуда и да не позволяваме достъп на приятели на децата, които не живеят тук. Но мисля, че можем да постигнем компромис“, казва Фангел.

Повечето групи за съжителство създават собствени правила как да живеят заедно и как да споделят отговорност, но това не означава, че са готови да провеждат дълги срещи с други обитатели и да обсъждат трудни проблеми. Керблер се връща към аналогията с африканското село. „Във всяка демокрация има печеливши и губещи и понякога не получаваме това, коео искаме, но трябва да погледнем положителните страни“, казва Керблер.

Намирането на терен или на наличен имот е първата стъпка от всеки проект. В Дания, Германия и Австрия това е много по-лесно, отколкото във Великобритания и САЩ, тъй като държавата заделя парцели за нови проекти за съжителство. Gleis 21, което означава перон 21, е изграден върху жп терминал за стоки южно от централна гара във Виена. Сега там има над 5000 апартамента с над 13 хил. жители.

В Sonnwendviertel има от частни жилищни сгради с портиер до субсидирани от града апартаменти, което дава на района истински социален микс. Това е още един от ключовите моменти за успешните жилищни политики на Виена. Създавайки смесени социални общности, градът избягва формирането на гета. „Голяма грешка е да се създават достъпни жилища само за бедни хора, важно е да се включи средната класа“, коментира бившият заместник-кмет на града Мария Василаку.

Когато Виена предприела преустройство на изоставен район около железопътната гара, четири от сградите били предназначени в градоустройствения план за co-housing жилища. „Тези хора обикновено са от средната класа, образовани са, мотивирани са и са социално отговорни“, казва журналистът Майк Новотни, специализиран в архитектурата. „Те имат важна роля в развитието на нов квартал и колкото до Виена са цветът на градското развитие“, допълва той.

Ако жител на Glеis 21 реши да продава и да се изнесе, останалите жители имат право на вето за следващия обитател. „Имахме германско семейство, което се върна у дома и двама членове на групата имаха задача да интервюират техни заместници“, разказва Керблер. „Помолихме ги да попълнят въпросник, за да разберем мотивите им да искат да живеят тук“, допълва той. Всеки трябва да влага между 10 и 15 часа на месец в чистене и поддържане на общите части и в административни задачи, така че да е сигурно, че всеки член ще се впише в общността и ще споделя нейните ценности.

На улицата на Gleis 21 се намира co-housing група за по-възрастни хора, обитаващи един етаж от многоетажна сграда. Обитателите на възраст между 59 и 90 години са предимно жени, които създали колектива, защото искали да останат в града, но не и да живеят сами. В много европейски страни този модел е смятан за по-евтина алтернатива на частните старчески домове. Той също така позволява на възрастните хора да се подкрепят взаимно, да останат активни, ангажирани и по-здрави и следователно да спестят разходи, тъй като остават извън старческите домове.

Проекти за съжителство се появяват и във Великобритания, а по данни на Асоциацията за съжителство в Америка в САЩ има 170 общности за съвместно съжителство, предимно в Калифорния и Ню Йорк, където има възможности да отпускане на безвъзмездни средства за жилищно строителство на щатско ниво. Подобно на първоначалния датски модел повечето местни жители притежават жилищата си, но споделят общи пространства, което засилва духа на общността, но не винаги е достъпно за семейства с по-ниски доходи.

Според неотдавнашно допитване на института YouGov мнозинството избиратели на Консервативната и на Лейбъристката партия смятат, че британското правителство трябва да инвестира повече в социални жилища. Общностите за съжителство са само малка част от решението на кризата, но не трябва да бъдат подценявани. Предвид наближаващите избори от двете страни на Атлантическия океан държавните ръководители ще постъпят добре, ако проучат модела на Виена.