Хр. Цветанов: Земеделието би трябвало да е сред приоритетите в икономиката

- И все пак, какви са прогнозите ви за реколтата, ще се достигне ли добрата печалба от предишните години?

За да отговоря на въпроса, искам да ви насоча към разходната част в зърнопроизводството. При сто единици себестойност около 30% отиват за плащането на рентата за ползването на земята. Тя остава в държавата и дава покупателна способност на населението, което е добре.

Но при останалите разходи това не е така. Примерно между 15 и 18% от себестойността, според вида на отглежданите култури, отиват за растителна защита за покупка на препаратите. Около 10% се дават за семената, а за торовете разходите достигат 30%. 

И ако направим сравнение, ще видим, че от общата себестойност само средствата за рента остават за българската икономика. Останалата част от разходите на българските производители отиват за продукти, внасяни от крупните компании като БАСФ, „Синджента”, „Монсанто” и др. Всяка година тези фирми увеличават цените, като промяната се движи от 3% до 12%. При семената само за последната година имаме нарастване от близо 15%. Подобно е положението и при торовете. Въпреки че имаме торови заводи, в момента мисля, че работи само един и половина. Но и те заради поскъпването на газа непрекъснато вдигат цените. И там сме силно зависими от външни фактори. 

Или ако обобщя, повишаването на себестойността на зърнопроизводителите идва от конкурентността в рентното плащане и от политиките на външните компании при вноса на основните консумативи.

При това положение ние няма как да сме конкурентни на европейските компании, защото нямаме нито една българска компания за производство на семена или на препарати за растителна защита, които да постигат тяхното качество и затова внасяме всичко отвън. Останалите проценти са за амортизационни разходи, работни заплати и т.н.

Въпреки това, което изредих, все пак българската продукция намира добри пазари и този експорт носи допълнителен продукт в икономиката на страната. 

България има почвено-климатични условия, които ни дават възможността да отглеждаме редица култури, за които другите държави могат само да мечтаят да произвеждат. Да вземем царевицата например – на север от средните области на Германия тя не вирее, в Ирландия пък се опитват да я отглеждат под найлони, но това не е производство.

Същото е и в Израел, която има само 3 млн. дка обработваема земя (при 34 милиона в България), но заради развитото напояване отглеждат царевица. Без модерните хидромелиорации тя отново би се превърнала в пустиня. Много важно за производството е хидромелиорационната структура и разработването на стратегия, както и управлението на водите.

- Да, но традициите в Израел са от десетилетия, като там са инвестирани огромни капитали.

Да, всичко е въпрос на финанси. Ако разгледаме цялата държава като едно семейство, а бюджетът й като нейното богатство, то трябва да помислим какво е мястото на селското стопанство в нея.

Защото на фона на невероятните климатични условия, за които споменах, аз смятам, че земеделието би трябвало да бъде приоритет за държавата, наравно с редица други сектори, които печелят пари, създават работни места и плащат данъци в държавата.

- Защо обаче големите арендатори не започнаха да инвестират в напояване, както го правят някои чужди компании, които вече инвестираха в Южна България?

Проблемът е в разпокъсаността на земята. Поради отглеждането на продукцията върху малки парцели, не можем като производители да осигуряваме големи обеми земеделска продукция.

Крайно време е да се забързаме и да дадем по-голяма устойчивост по отношение на земята. Ако аз бих имал възможност да инвестирам в 250 дка зеленчукова градина, аз бих го направил, защото има пазар за тази продукция. Но нямам сигурността, че утре единият от собствениците на тази земя няма да си продаде парцела и тогава аз какво правя? Нямаме устойчиво ползване на земятата, затова ни е необходим този закон за комасацията.