Джордж Сорос: Европа има нужда от план Б

Европейският съюз се появи благодарение на явлението, което философът Карл Попър определи като „поетапно социално инженерство“, твърди прочутият инвеститор Джордж Сорос в коментар за уебсайта project-syndicate.org.

Група далновидни държавници, вдъхновени от идеята за Съединени европейски щати, осъзна, че тази концепция може да бъде осъществена само постепенно, поставяйки си междинни цели, мобилизирайки политическа воля за постигането им и сключвайки споразумения, които позволяват на държавите-участнички да се разделят със суверенитета си на части, посочва Сорос.

Архитектите на ЕС осигуряваха необходимата политическа воля, напомняйки за Втората Световна война, заплахата от СССР и икономическите изгоди от интеграцията. Проектът бе подхранван и от своите успехи.

А когато рухна Съветският съюз, в мощен тласък се превърна перспективата за обединение на Германия. Тя признаваше, че може отново да стане една нация само в контекста на общото европейско обединение и бе готова да плати за това.

След като германците помогнаха за помиряването на противоречивите национални интереси, поемайки по-големи вноски в съюза от останалите, процесът на интегрирането на Европа достигна своя апогей – бе подписан Договорът от Маастрихт и бе въведена общата валута – еврото.

Но еврото се оказа непълноценна валута – то имаше обща централна банка, но нямаше общо министерство на финансите. Създателите му прекрасно знаеха за този му недостатък, но вярваха, че в случай на нужда ще успеят да мобилизират политическата воля за следващата крачка.

Това обаче не се случи, защото при еврото бяха открити други недостатъци, за които създателите му не подозираха.

Те се ръководеха от неточната представа, че финансовите пазари могат сами да коригират възникващите крайности, така че всички правила бяха насочени към обуздаването на рисковете от страна на държавния сектор. И дори в подобно едностранно регулиране създателите на еврото прекалено много разчитаха на способността на отделните държави за самоконтрол.

Междувременно крайностите бяха открити основно в частния сектор, като сближаването на нивата на лихвените проценти доведе до икономическо разслояване – намаляването на лихвените проценти в слабите държави подхранваше балоните на пазара на недвижими имоти.

Същевременно на най-силната икономика, германската, се налагаше да затяга все по-силно колана, за да се справи с последиците от обединението на страната.

Междувременно финансовият сектор, поемайки некачествени финансови инструменти и лоши кредити, се заразяваше сам.

С обединението на Германия основната движеща сила за интегрирането на Европа изчезна, а финансовата криза отключи процеса на разпадане. Ключовият момента настъпи, когато след краха на Lehman Brothers властите трябваше да гарантират, че няма да се допусне да рухне нито една структуроопределяща институция.

Германският канцлер Ангела Меркел настояваше, че не трябва да има общи гаранции за ЕС и всяка държава трябва да се грижи сама за своите институции.

В това се корени и настоящата криза на еврото. Финансовата криза принуди отделните държави да заменят собствения си кредит за кредит, който бе рухнал, и в Европа всяка държава трябваше да го направи сама, предизвиквайки въпроса за кредитоспособността на европейските държавни облигации.

Премиите за риск разшириха своя спектър и еврозоната бе разделена на държави-кредиторки и държави-длъжници.

Германия направи обратен завой и от основен двигател на интеграцията се превърна в най-големият противник на оказването на финансова взаимопомощ в рамките на съюза.

Това създаде „Европа на две скорости“, като държавите-длъжници потъват под тежестта на задълженията си, а страните с излишък вървят напред.

Като най-голям кредитор Германия можеше да диктува условията за отпускане на помощите, които се оказаха всъщност наказателни и подтикващи длъжниците още повече към неплатежоспособоност.

Междувременно Германия спечели от кризата с еврото, тъй като обменният курс на валутата се понижи, което направи икономиката на страната още по-конкурентоспособна.

Интеграцията се превърна в дезинтеграция, обърна се и ролята на европейския политически елит, който от преден отряд на обединението стана основен защитник на статуквото. Вследствие на това всеки, който смяташе статуквото за нежелателно, неприемливо и неустойчиво, бе принуден да заеме антиевропейска позиция.

Тъй като кредиторите подтикваха длъжниците все по-близо към пропастта на неплатежоспособността, увеличаваше се популярността на националистическите политически партии, например Истинските финландци и аналозите им в останалите държави.

Финансовите власти прибягват до все по-отчаяни мерки, опитвайки се да печелят време. Но времето работи срещу тях - пропастта между държавите с различна икономическа скорост в Европа продължава да се задълбочава.

Гърция върви към неуправляем фалит и/или девалвация с последици, които е невъзможно да бъдат предвидени.

За да бъде обърнат на 180 градуса този процес, който изглежда необратим, на Гърция и еврозоната е нужен план Б.

Фалитът на Гърция може и да е неизбежен, но не е задължително да бъде неконтролируем. И макар някаква верижна реакция да е неизбежна (каквото и да се случи с Гърция, то най-вероятно ще постигне и Португалия и вероятно Ирландия), нужно е да бъде предпазена останалата част от еврозоната.

Това означава тя да бъде подсилена, което вероятно ще изисква по-широко използване на еврооблигации и въвеждането на някаква общоевропейска схема за гарантиране на вложенията.

За да бъде мобилизирана политическата воля, ще бъде нужен план Б и за самия ЕС.

Европейският елит трябва да се върне към принципите, върху които бе създаден съюзът, като признае, че нашето разбиране за реалността е несъвършено, представите ни са предубедени, а институциите – дефектни.

Отвореното общество не смята изградената система за свещена и ако в системата се откриват грешки, то е готово да ги поправи.

Трябва да има възможност за сплотяване на европейското мълчаливо мнозинство около идеята, че ако не трябва да бъде запазено статуквото, то трябва да бъдат потърсени общоевропейско, а не национални решения.

„Истинските европейци“ трябва да се окажат повече от Истинските финландци и останалите антиевропейци в Германия и навсякъде другаде, завършва Сорос.