Как Япония доказа, че печатането на пари може да е и добра идея

„Всички знаят“, че не можеш да забогатееш просто като напечаташ пари. Освен в случаите, когато всъщност успееш, пише икономическият анализатор Мат О'Браян за Washington Post.

Да вземем Япония. Нивото на безработица там е спаднало до 22-годишно дъно от 2,8% благодарение до голяма степен на йените, отпечатани през последните четири години. Парите може и да не растат по дърветата, но могат да излязат от компютъра на централната банка.

Но да се върнем малко назад. Как Япония стигна до момента, в който се нуждае от икономическия еквивалент на дифибрилатор? В началото на 90-те тя бе първата страна, преминала през цикъл на възход, спад и застой, който САЩ, Европа и повечето други страни също изживяваха. И намразиха.

Япония успя да избегне пълна депресия благодарение на разходите си за инфраструктура, но не успя да избегне „изгубено десетилетие“ - нов начин да казваме, че макар икономиката да се е разширила, ръстът не е бил голям. Както посочва икономистът Брад ДеЛонг, Япония не спира да настига САЩ просто за няколко години, а за цели 25.

Нещата са и по-добре, и по-зле отколкото звучат. По-добре, защото веднъж приемеш ли факта, че населението в работоспособна възраст се свива, всъщност се оказва, че БВП на глава на населението расте поне толкова бързо, колкото този на САЩ през последните 15 години. Но по-зле, защото дори при това положение, икономиката така и не навакса изцяло изоставането си. Япония стана трайно по-бедна.

Това не би трябвало да се случи отново, коментира О'Браян. Икономистите, както нобеловият лауреат Робърт Лукас казва през 2013 г., смятаха, че „централният проблем с предотвратяване на рецесията“ е бил „решен“. Предполага се, че са научили достатъчно от 30-те години, за да не позволят на икономиката отново да навлезе в нов омагьосан кръг на дълг, дефлация и дефолт. Поне досега Япония показваше, че не си е научила урока. Тя имаше проблем, който не бе съществувал 60 години: не можеше да спре цените да спадат дори при нулеви лихвени проценти.

Понижаващите се цени означават намаляващи заплати, но не и намаляващи дългове, което означава, че ще е по-трудно изплащането им. В най-добрия случай икономиката ще се озове в цикъл на ниски потребителски разходи, водещи до слаби бизнес инвестиции, водещи до слабо наемане на нови служители, а това – отново до ниски потребителски разходи. В най-лошия случай ще се стигне до банкрут.

Ето защо Япония се фокусира толкова силно да повиши отново инфлацията над нулата. Тя иска да влезе в обратния цикъл на по-високи цени, водещи до по-високи заплати, водещи до по-леко дългово бреме, водещо до по-високи потребителски разходи и повече бизнес инвестиции. Или с други думи – самоподдържащо се възстановяване.

Това бе цялата идея на „Абеномиката“. Накратко това е тристранният план на министър-председателя Шинзо Абе – фискални стимули, парични стимули и структурни реформи – за да се върне икономиката на Япония обратно там, където трябва да бъде. И макар да имаше стартове и спирачки, дебати и съмнения, реалността е, че планът работи.

С което можем да кажем, пише О'Браян, че макар Япония да не е постигнала все още целта си, все повече се доближава към нея. Може би най-добрият начин да се покаже това не е суперниското ниво на безработица, а супервисокото ниво на заетост. От началото на Абеномиката заетостта се е изстреляла до рекорден връх от 83,5% спрямо 78,3% в САЩ. А това означава, че нивото на безработица в Япония не е спаднало по лоша причина – хората да са се отказали да търсят работа – а по добра и тя е, че почти всички, които не полазват пенсии, са си намерили работа. А процесът явно няма да спре дотук.

Какво стои зад бума? Няма как причината да лежи във фискалните или структурни части на Абеномика, защото те почти не са били пробвани, пише О'Браян. Токио, например, всъщност е наложил повече икономии, отколкото стимули в бюджетите през последните няколко години, а опитите му да разтърси склеротичните норми и институции в страната, макар да постигат известен напредък, срещат доста съпротива заради засегнати интереси. Не, по-голямата част от промените се дължат на паричната политика – обещанието на Япония да печата пари, докато цените не започнат да се вдигат.

Но това все още не е всичко, което японците искат. Инфлацията, в крайна сметка, съвсем наскоро се вдигна над нулата и все още е под целта от 2%. Сривът на петрола и ненавременното повишаване на данъка върху продажбите я поддържаха на отрицателна територия дълго време. По-важното обаче е фактът, че това не отказа централната банка. За разлика от преди. Преди време Абеномиката Япония би направила достатъчно, за да избегне най-лошото, но не и нещо повече. Една след друга следваха половинчати мерки, нито една от които не правеха нещо цяло.

Това, от което се нуждаят, им каза Бен Бернанке, е „рузвелтско решение“, така че да пробват неща, докато някое от тях не проработи. И този път те се вслушаха. Цялото това печатане на пари явно даде на компаниите доверието – и по-евтината валута, от които се нуждаеха, за да се разширят още малко. Причината е, че това, което дърпаше назад компаниите допреди няколко години бе правителството, което не полагаше всички усилия, за да подкрепи икономиката. Затова сега Токио казва, че ще направи каквото е нужно, а безработицата падна толкова много, че компаниите трябва да се борят за хора, предлагайки им повече пари – потенциално давайки на икономиката тласъка, от който се нуждае, за да влезе в благоприятен затворен цикъл, завършва О'Браян.

И всичко, което бе нужно, бе отпечатване на няколко трилиона йена, което всъщност не е толкова висока цена за плащане.