Защо правителствата не харесват споделената икономика

Споделената икономика представлява нов вид икономически отношения, които причиняват немалко главоболия на правителствата, пише икономистът от Института за пазарна икономика (ИПИ) Десислава Николова.

Макар и да има изключително много и разнообразни дефиниции на „споделена икономика”, в повечето от тях присъства следното - наличие на актив, чийто собственик/собственици не го използва(т) пълноценно или през цялото време и бурното развитие на новите технологии и най-вече – широкото навлизане на смартфони и апликации за тях.

При горните две условия собственикът на такъв актив може да го предостави за ползване на друго лице или лица с помощта на различни онлайн платформи и приложения за компютри и смартфони. Активите, които могат да се предоставят за временно ползване по този начин, са изключително разнородни – като се започне от недвижимо и движимо имущество (апартаменти, къщи, коли, колела, лодки, яхти и т.н.) и се стигне до собственото свободно време или умения като актив, който може да предоставим за известно време на другите. Например, да участваме в доброволческа акция като дарим от времето си или пък да окосим ливадата на някой, който не умее да коси.

Всъщност, даването под наем или споделената собственост на различни активи в никакъв случай не е новост в икономическите отношения. Новото е, че такива традиционни сделки като даването под наем на кола, апартамент или стая, за които транзакционните разходи преди са били много големи, сега стават възможни благодарение именно на новите технологии. Например, ако до преди няколко години търсенето на наемател за свободната стая за няколко дни или пък месеца не си е заслужавало заради времето, парите и усилията, които е изисквало (което са т.нар. транзакционни разходи), сега тези разходи са пренебрежимо малки и правят възможни такива сделки. А са пренебрежимо малки, ако човек си е свалил съответното приложение за смартфона, което лесно и бързо свързва страните по сделката – наемодателя и наемателя.

В разбиранията за „споделена икономика” могат да се срещнат както дейности, които носят доход за този, който предлага неизползваните си активи, така и такива, които могат да са безвъзмездни или само да покриват текущите разходи по използването им. Като пример на първия тип отношения – тези, които носят доход - може да се даде краткосрочният наем на кола през деня срещу заплащане, докато собственикът ѝ е на работа. Отделно ползвателят/наемателят прави разходи за бензин или други разходи по текущото използване на колата, а заплащането представлява доход за собственика.

При безвъзмездните транзакции или тези, при които се покриват само текущите разходи по ползването, може да имаме сделка от типа на популярната couch surfing (букв. диванно сърфиране). Накратко, аз имам свободен диван и съм се регистрирала в сайт за „диванно сърфиране” и някой, който пътува към София, пита дали може да преспи у нас за няколко дни. Уговаряме се, той пренощува у нас и аз не получавам никакво плащане/наем за гостоприемството си. В бъдеще, ако аз пътувам и търся такъв тип настаняване, бих могла да използвам мрежата на „диванните сърфисти” по цял свят (но мога и никога да не я ползвам).

Всъщност, разликата между доходоносните дейности на споделената икономика и тези, които не носят доход, е изключително важна от гледна точка на правителствата. Първият тип са именно тези, които създават най-много главоболия на регулатори и данъчни служби. От една страна традиционните регулаторни рамки рядко пасват на тези нови модели на пазарни отношения. От друга страна паричните потоци между страните, доходите и печалбата (ако има въвлечени и юридически лица в сделките) трудно се засичат, проверяват и доказват от данъчните власти. А и често самите страни по сделката съзнателно избягват плащането на данъци или просто не съзнават, че дължат такива.

Именно липсата на държавно регулиране и данъчно облагане са част от причините за бума на споделената икономика в световен план през последните години. Този бурен ръст за пореден път илюстрира вредното въздействие на държавата върху развитието на новите технологии, иновациите и икономическото развитие като цяло.

Много често за властите по-големият проблем е как точно да регулират новите споделено-икономически отношения от гледна точка на конкуренцията, защитата на потребителите, безопасността и прочие „притеснения”, отколкото как да ги облагат с данъци. Тук подходите, които се възприемат от властите, са обикновено или в посока създаване на нови регулации (вкл. допълване на съществуващите), така че новите бизнес отношения да се поместят в тях, или облекчаване и опростяване на съществуващите регулации, така че споделената икономика да бъде поставена на равни начала с традиционните бизнеси.

Това, което прави впечатление обаче е, че в редица развити страни стремежът и на регулаторите, и на данъчните е с промените си да не пречат на развитието на тези нов вид пазарни отношения, а напротив – да ги насърчават да се развиват. Така например, във Великобритания неотдавна беше увеличен прагът, над който доходът от наем на стая става облагаем със 75% - от 4 250 лири на 7 500 лири на година. Компании от споделената икономиката като Uber, Airbnb, Lyft и др. се развиват с двуцифрени темпове на растеж и властите в САЩ и редица страни в Европа намират начин да си сътрудничат с тях, включително и да ги облагат с данъци.

За съжаление, до момента в България органите показват повече от враждебно отношение към такива нови форми на икономическите отношения. Примерите до момента са два – Uber и платформите за споделено пътуване. Uber беше принуден да прекрати дейността си с решение на Комисията за защита на конкуренцията след по-малко от година работа в София, а преди няколко дни министърът на транспорта Ивайло Московски се обяви за забрана на онлайн платформите за споделено пътуване. Аргументът срещу сайтовете за споделено пътуване е, че те реално се използват от превозвачи, които оперират в сивия сектор, и съответно - подбиват цените на лицензираните превозвачи.

Дори и това да е така обаче реакцията на властите в България към тези нови форми на икономически отношения илюстрира тяхното тесногръдие и неспособност да влязат в крак с новата икономика. Икономическата история неведнъж е показвала и продължава да показва, че забраната на едни икономически отношения не може да спре развитието им и те рано или късно намират начин да избуят, било то и в сивия или черния сектор.

А споделената икономика тепърва се развива и ще се развива, като придобива нови форми и навлиза в нови сегменти, ако съдим от процесите в САЩ, Канада, Европа и други части на света. Много по-далновидно би било за властите да започнат да се готвят за нейната експанзия и в България вместо да прибягват до забрани. Защото тя рано или късно ще навлезе и у нас, било то с благословията или не на държавата.